МОТИВИ

към Присъда № 100/02.03.2012г. постановена по НОХД № 102/2012 г. по описа на Районен съд Разград.

РРП е повдигнала обвинение против И.П.К., роден на ***г***, жител и живущ ***, български гражданин, образование - 12 клас, ученик в ТДА „Й. В.” гр.Р., неженен, неосъждан, ЕГН: **********,

ЗА ТОВА, ЧЕ:

За времето от ***г. в гр.Р., в съучастие като съизвършител с Г.М.Г. *** чрез използване на МПС – л.а. „Ф. Г.” с рег.№ ** **-**** и неустановено техническо средство, е отнел чужди движими вещи – 80 литра дизелово гориво на стойност 196 лева, от владението на „Т. М.” ЕООД-гр.Р. с управител: М. Д. Й., ЕГН ********** ***, без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл.195, ал.1, т.4 пр.първо и второ във вр.с чл.194, ал.1 във вр.с чл.20, ал.2 от НК.

И

Г.М.Г., роден на ***г***, жител и живущ ***, български гражданин, образование - 12 клас, ученик в ПТГ „Ш. П.”-гр.Р., неженен, неосъждан, ЕГН: ********** ,

ЗА ТОВА, ЧЕ:

За времето от ***г. в гр.Р., в съучастие като съизвършител с И.П.К. *** чрез използване на МПС – л.а. „Ф. Г.” с рег.№ ** **-**** и неустановено техническо средство, е отнел чужди движими вещи – 80 литра дизелово гориво на стойност 196 лева, от владението на „Т. М.” ЕООД-гр.Р. с управител: М. Д. Й., ЕГН ********** ***, без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои – престъпление по чл.195, ал.1, т.4 пр.първо и второ във вр.с чл.194, ал.1 във вр.с чл.20, ал.2 от НК.

В о.с.з. преди приключване на съдебното следствие бяха представени и приети доказателства, че откраднатата вещ е заместен с паричната си равностойност.

В о.с.з. представителят на Районна прокуратура – Р., моли с оглед заместването на открадната вещ с паричната й равностойност, съдът да осъди подсъдимите по привилегирования състав на чл. 197, т.3 НК във вр. с чл.195, ал.1, т.4 пр. първо и второ във вр.с чл.194, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК. Относно наказанието представителят на РРП моли същото да бъде в абсолютния законов минимум – три месеца лишаване от свобода, чието изпълнение, на осн. чл. 66, ал.1 НК, да бъда отложено за срок от три години.

Служебните защитници адв. К. и адв. П. също, считат че с оглед представените доказателства за заместването на открадната вещ, деянието следва да се преквалифицира по привилегирования състав на чл. 197, т.3 НК във вр. с чл.195, ал.1, т.4 пр.първо и второ във вр.с чл.194, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК. Относно наказанието същото молят да бъде в абсолютния законов минимум – три месеца лишаване от свобода, чието изпълнение да бъда отложено за срок от три години.

Двамата подсъдими се присъединяват към изложеното от защитниците си.

Ощетеното ЮЛ “Т. М.” ЕООД гр. Р. при редовност в призоваването не изпраща представител в о.с.з. и не депозира молба за конституирането му в качеството на Граждански ищец.

Производството пред РРС се разви по реда на глава 27 НПК, като подсъдимите се признаха за виновни, признаха изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласиха да не се събират доказателства за тези факти.

По предпочетеното от страните производство реда на глава 27 НПК “Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция”, вместо по глава 29 НПК “Решаване на делото със споразумение”.

Вярно, е че процесуалният закон не предвижда като самостоятелно процесуално право на обвиняемия решаването на делото със споразумение. Затова за съда не съществува задължението, вменено му с разпоредбата на чл. 15, ал. 3 НПК, когато разяснява на подсъдимия процесуалните му права и му осигурява условия да ги упражни да му разясни и възможността решаването на делото със споразумение. Инициативата да решаването на делото със споразумение, когато са налице основанията за това принадлежи на лицата, посочени в разпоредбата на чл. 381 НПК.

Въпреки, че на съда не е предоставено правомощие служебно да разяснява на страните възможността и условията за прилагането на този институт /вж. Решение № 572 от 21.11.2001 г. на ВКС по н. д. № 531/2001 г., II н. о., докладчик съдията Лиляна Методиева, Бюлетин на ВКС, бр. 12/2001 г./, настоящия съдебен състав все пак даде почивка от 20 минути с цел предоставяне възможност на страните да обсъдят дали са налице процесуалните предпоставки за сключване на споразумение.

Вярно е, че за прокуратурата липсва задължение да предложи и/или сключи споразумение дори и да са налице всички процесуални предпоставки за това. Следва обаче да се изтъкне, че целта на института на споразумението е по-бързата реализация на наказателната отговорност на лицата, осъществили престъпна дейност /така и Решение № 106 от 28.02.2002 г. на ВКС по н. д. № 731/2001 г., I н. о., докладчик председателят на отделение Бойка Попова, Бюлетин на ВКС, бр. 1/2002 г., стр. 3/. Ето защо, в интерес на провосъдието би било, ако след като между страните е налице съгласие относно всички въпроси визирани в чл. 281, ал.5 НПК в т.ч. и по вида и размера на наказанието, а и имуществените вреди са възстановени, прокуратурата да предложи делото да бъде решено със споразумение.

С оглед обстоятелството, че безспорно между страните имаше съгласие по всички въпроси визирани в чл. 381, ал. 5 НПК, /всички страни искаха едно и също наказание – ЛС за срок от 3 месеца, чието изпълнение, на осн. чл. 66, ал.1 НК, да бъда отложено за срок от три години/, а и причинените от престъплението имуществени вреди бяха възстановени, то искрено недоумение буди нежеланието на представителят на РРП в о.с.з., а и на служебните защитници, да сключат споразумение в съдебната фаза, на основание чл. 384, ал.1 НПК. За РРС е необяснимо, защо представителят на РРП в о.с.з. и двамата служебни защитници предпочетоха, производството да се развие по реда на глава 27 НПК “Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция”, вместо по глава 29 НПК “Решаване на делото със споразумение”.

Института на споразумението предвижда далеч по - благоприятен изход за подсъдимите от колкото института на съкратеното следствие, особено с оглед разпоредбата на чл. 381, ал.4 НПК. Ето защо, подобно процесуално поведение би могло евентуално да породи съмнения, до колко ефикасна е била оказваната правна помощ на двамата подсъдими /в този смисъл вж. Решение № 214 от 3.05.2006 г. на ВКС по н. д. № 522/2005 г., II н. о./. Вярно е, че двамата подсъдими изразиха съгласие със становището на защитниците си производството да се развие по реда на съкратеното съдебно следствие /а не сключване на споразумение/, но трудно може да се приеме, че подсъдимите, които не са юристи, при това наскоро са навършили пълнолетие и все още са ученици, биха могли да знаят коя от двете диференцирани процедури се явява по-благоприятна за тях - Глава 27 НПК “Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстация” или Глава 29 НПК “Решаване на делото със споразумение”.

Следва да се изтъкне, че налице е нарушение на чл. 6, т. 3 (с) КЗПЧОС, когато на лицето, обвинено в престъпление, е бил назначен служебен защитник, но той не е осъществил защита по делото. Чл. 6, т. 3 (c) КЗПЧОС говори за "защита", а не за "назначаване". В този смисъл е и Решение от 13.05.1980 г. на ЕСПЧ по Дело Артико срещу Италия (Artico v. Italy), жалба № 6694/74, А. 37.

Неизпълнението на задължението на служебния защитник да осъществи ефективно представителство изисква компетентните национални власти да се намесят /вж. Решението по делото Камазински срещу Австрия*4 от 19 декември 1989 г., серия A, № 168, стр. 33, § 65, като и Решение от 21.04.1998 г. на ЕСПЧ по дело Дауд срещу Португалия (Daud v. Portugal), по жалба № 22600/1993)/.

По същество на делото.

Съдът, след като се запозна със събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и се съобрази със становищата на страните, приема за установено следното:

Обвиняемите И.К. и Г.Г. ***.

Един ден за времето от 28.09.2011г. до 02.10.2011г., двамата се срещнали пред ОУ”П. Х.” гр.Р. . Обв.Г. бил със личния си автомобил м.”Ф. Г.„ с рег.№ ** **-** **. Тогава двамата решили да отидат и да откраднат дизелово гориво от автобус,който знаели че стои паркиран на паркинга на спортна зала „А.”,и след това да го продадат.

Въпросния автобус м.”И.” с рег.№ * **-** ** бил собственост на фирма „Т. М.”ЕООД гр.Р.. с управител св.М. Й. Същият бил поверен за управление на св.П. Ц. Ф. – шофьор към фирмата , който превозвал с него работници между гр.Р. и гр.Р. . Той паркирал автобуса на паркинга на спортната зала ,който бил близо до дома му .Между 28.09. и 02.10.2011г. свидетелят бил в почивка .

Една вечер през процесия период от време обв.К. взел няколко празни пластмасови туби от 10 литра .След това възползвайки се нощната тъмнина двамата обвиняеми отишли с автомобила на обв.Г. до паркинга на спортната зала и спрели в близост до автобуса. След това с неустановено техническо средство двамата развили пробката на резервоара на автобуса, без да разбиват ключалките и източили от него 80л. дизелово гориво в пластмасовите туби. След това ги прибрали в автомобила на обв.Г. и се прибрали. Няколко дни по-късно продали 50л. от дизеловото гориво на св.Пламен Й. на цена по 1,70лв. литъра

Видно от назначената оценъчна експертиза стойността на откраднатото дизелово гориво възлиза на 196 лева.

В о.с.з. пред РРС, преди приключване на съдебното следствие бяха представени и приети доказателства, че откраднатата вещ е заместен с паричната си равностойност.

При така описаната фактическа обстановка обв.И.К. и обв.Г.Г. са осъществили от обективна и субективна страна при пряк умисъл състава на престъплението по 197, т.3 във вр. с чл.195, ал.1, т.4 пр.първо и второ във вр.с чл.194, ал.1 във вр.с чл.20, ал.2 от НК. Въпреки, че техническото средство с което са развили пробката на резервоара не е установено, то безспорно такова е използвано, не само предвид изричното признаване на този факт от обвинителния акт по чл. 371, т.2 НПК, но е и житейски логично.

Деянието е доказано по несъмнен и безспорен начин от събраните по делото доказателства - самопризнанията на подсъдимите, показанията на разпитаните свидетели и приложените по делото писмени доказателства.

Престъплението е извършено от подсъдимите с пряк умисъл, тъй като са съзнавали общественоопасния му характер, предвиждали са неговите общественоопасни последици и е желал тяхното настъпване.

Макар и предмета на престъплението да е на стойност по малка от МРЗ, процесната кражба не представлява маловажен случай. Привилегировани състави при „маловажен случай” на кражба са предвидени само спрямо основния състав на чл. 194, ал. 1 от НК и спрямо съставите на чл. 195, ал. 1, т. 2 (кражба на вещ без постоянен надзор) и т. 6 (кражба от длъжностно лице) от НК /вж. Решение  № 101 от 23 февруари 2009 година на Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, с председател РУМЕН НЕНКОВ по касационно дело № 56/2009 година.

Законодателят в общата част на НК - чл. 93, т. 9 НК е посочил кога едно деяние може да се квалифицира като маловажен случай. Съгласно изричната му воля маловажен случай по смисъла на чл. 195, ал. 4 НК може да има само при наличието на две от квалифициращите обстоятелства по чл. 195, ал. 1 НК, а именно ако откраднатото имущество не е под постоянен надзор или деянието е извършено от длъжностно лице, възползвало се от служебното си положение. При наличия на квалифициращите обстоятелства разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК или използване на техническо средство по чл. 195, ал. 1, т. 4 пр. 2 НК, се изключва възможността да се приеме, че кражбата е маловажен случай. Така и Решение № 176 от 21.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 153/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Лиляна Методиева.

Маловажните случаи на кражба са изброени в закона - чл. 195, ал. 4 /това са само т. 2 и т. 6 на ал.2/ НК. Когато кражбата осъществява признаците и на други квалифицирани състави, не може да става дума за маловажен случай, както е и по конкретното дело. /Решение № 45 от 10.02.2004 г. на ВКС по н. д. № 655/2003 г., I н. о., докладчик съдията Ружена Керанова/.

Като изключва поначало съществуването на маловажни случаи на кражба, улеснена през моторно превозно средство (по аргумент за обратно не само в посочените вече точки 5 и 7, но и в алинея 4 от чл. 195 НК, която препраща само към точки 2 и 6 на алинея 1), законодателят изобщо изключва маловажните случаи за това престъпление, т. е. и когато за кражбата има "предварителен сговор" или е " повторна" /вж. Решение № 353 от 2.11.2000 г. на ВКС по н. д. № 266/2000 г., I н. о., докладчик съдията Пламен Томов, Бюлетин на ВКС, бр. 4/2001 г., стр. 5/.

Относно наложеното наказание.

За процесното престъпление законодателят е предвидил наказание ЛС за срок до 8г.

Отегчаващо отговорността обстоятелство спрямо двамата подсъдими, се явяват наличието на повече от едно квалифициращи обстоятелства /използване на техническо средство и МПС/. Отегчаващо отговорността обстоятелство се явява и факта, че престъплението е осъществено от 2 лица, въпреки че същите не са се сговорили предварително за нейното извършване, поради и което не е осъществен състава на чл. 195, ал.1, т.5 НК.

Отегчаващо отговорността обстоятелство представлява и факта че освен техническото средство с което са развили пробката на резервоара, подсъдимите са използвали и други технически средства – тубите в които са пълнели горивото. Граматическото (основано най-вече върху значението на чуждата за българския език дума "техника"), логическото и систематическо тълкуване на текста позволява извода, че "техническо" е всяко създадено от човека средство (предмет), без използването на което в конкретния случай престъплението не би могло да бъде довършено или довършването му би било затруднено. На така формулирания общ критерий отговарят и съдовете, чрез които се отнема някаква течност - също движима вещ по смисъла на вещното право и като такава възможен предмет на кражба. Вярно е, че пак според вещното право, именно съдовете, в които са поставени, обособяват течностите от останалите вещи, но в случая е отнет не резервоара с дизеловото гориво на процесния автобус, а е източена част от него в инкриминираните туби /така и Решение № 528 от 8.01.2003 г. на ВКС по н. д. № 349/2003 г., I н. о., докладчик съдията Пламен Томов, Бюлетин на ВКС, бр. 10/2003 г., стр. 13/. Само за пълнота на изложението относно понятието “техническо средство” следва да се отбележи, че с маркуча също е техническо сродство /вж. Решение  № 432 от 28 октомври 2008 година на Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение по касационно дело № 433/2008  година/.

Като смекчаващи отговорността обстоятелства спрямо двамата подсъдими съдът отчете, самопризнанието им на ДП с което са съдействали на органите на ДП за разкриване на обективната истина, добрите им характеристични данни, чистото съдебно минало, проявената самокритичност чрез изразените съжаления, невисоката стойност на предмета на престъплението, младата им възраст, както и тежкото им материално състояние. Следва обаче да се изтъкне, че тежкото материално състояние, не може да бъде мотив за извършване на престъпления и нарушаване по недопустим начин законните права и свободи на гражданите /така и Решение № 406 от 1.12.2008 г. на ВКС по н. д. по № 400/2008 г., II н. о., НК/.

Тъй като заместването на откраднатата вещ, е взето предвид от закона при определяне на съответното престъпление /прилагането на привилегирования състав на чл. 197 НК/, то на осн. чл. 56 НК, същото не представлява смекчаващо отговорността обстоятелство.

Съдът, поради изключителния превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, определи наказание “Лишаване от свобода” за срок от 9 месеца, за всеки едни от подсъдимите, което е около минимума и се явява съответно на процесното престъпление, по смисъла на чл. 35, ал. 3 НК. Съдът намира, че предвид наличието и на отегчаващи отговорността обстоятелства е невъзможно да се определи наказание в абсолютния законов минимум. РРС счита, че едно по - ниско наказание от така определеното не би постигнало целите на чл. 36 НК.

На основание чл. 58а, ал.1 НК във вр. с 373, ал. 2 от НПК, РРС намали така определеното наказание с една трета и наложи на подсъдимите наказание лишаване от свобода за срок от по 6 месеца за всеки едни от подсъдимите.

За наказанието лишаване от свобода съдът счете, че не се налага реалното му изпълнение. Подсъдимите до този момент не са осъждани на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, поради което е оправдано очакването целите по чл. 36 от НК да се изпълнят, без да се налага ефективно изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Налице са и обективните предпоставки за приложение на института по чл. 66, ал. 1 от НК, поради което съдът отложи изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от три години.

По приложението на чл. 53, ал.1, б. “а” НК.

Мерките по чл. 53 НК са с принудителен характер въпреки изцяло имуществената си насоченост. Целта им е да отнемат от виновния предметите, които са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление поради вероятността, ако останат у него, да обусловят извършването на друго престъпление. Отнемането на вещи по чл. 53 НК се прилага независимо от волята на страните /в този смисъл Решение № 150 от 23.02.2005 г. по н. д. № 590/2004 г., на ВКС II н. о., докладчик съдията Елена Авдева/, т.е. не е необходимо и изрично искане от страна на прокуратурата.

Щом като, лекият автомобил е послужил за извършване на престъплението съдът е лишен от възможността за избор, при решаване на въпросът за отнемане на вещите, послужили за извършване на престъплението. Длъжен е да постанови отнемането му в полза на държавата и в случаите, когато тяхната стойност не съответства на тежестта на престъплението. Само в изрично предвидените в закона случай, на съдът е предоставена възможност на преценка, дали да извърши отнемането на МПС, послужило за извършване на престъплението, каквато е примерно хипотезата на митническа контрабанда по чл.242, ал.7 вр. ал.1 НК. При престъпленията против собствеността и наличие на останалите предпоставки по чл.53, ал.1, б.”а” НК, съдът е лишен от правото да извършва преценки на полето на съотношение, между стойността на подлежащо на отнемане имущество и това предмет на престъплението /вж. Решение №  81 от  10  април  2009 година на Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, по дело №18/2009 година/. За приложението на чл. 53, ал. 1, б. "а" НК е без значение какво е съотношението на стойността на предмета на престъплението спрямо стойността на използуваната вещ за неговото извършване. Тази разпоредба е приложима дори и за маловажен случай на кражба. Така и Решение № 35 от 19.VII.1990 г. по н. д. № 45/90 г., ВК, Съдебна практика, Бюлетин на ВС на РБ, кн. 11/12, 1990 г., стр. 6

Ето защо, на основание чл. 53, ал.1, б. “а” НК, Съдът отне л.а. “Ф. Г.”, с рег. № РР 08 51 АН, принадлежащ на подсъдимия Г.М.Г., който автомобил е послужил за извършване на гореописаното престъпление.

Недоумение буди обстоятелството, че в о.с.з. представителят на РРП не направи искане за приложението на чл. 53, ал.1, б. “а” НК, независимо, че в ОА изрично РРП е приела, че при извършването на процесната кражба е използван именно процесния автомобил, който е “личния автомобил” на подсъдимия Г.. Органите на ДП дори не са събрали доказателства, чия е собствеността на посоченото в обвинението МПС. Оръдията и средствата за извършване на умишлено престъпление могат да се отнемат в полза на държавата по реда на чл. 53, б. "а" НК само ако са собственост на подсъдимия. Това изискване налага да се събират доказателства чия собственост са те /вж. Решение № 416 от 16.VIII.1977г. по н. д. № 419/77г., I н. о., Съдебна практика на ВС - наказателна колегия, 1977г./. Водим от служебното начало за разкриване на обективната истина, въведено с чл. 13, чл.14, чл. 18 и чл. 107, ал.2 НПК, съдът санира допуснатото нарушение на ДП, като изиска справка от ОДМВР – Р. /л.24/, в която е отразено, че процесния автомобил е собственост на подсъдимия Г.. Друго нарушение на ДП е, че не бяха събрали и доказателства и за семейното положение на Г.. Това нарушение отново бе санирано служебно от съда, който изиска справка от Национална база данни “Население”/л.28/, от която е видно, че същият не е женен. Това е необходимо тъй като на основание чл. 53, ал. 1, б. "а" от НК при съсобственост или семейна имуществена общност може да се отнеме само частта, която принадлежи на виновния. /вж. Решение № 266 от 18.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 164/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Решение № 81 от 10.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 18/2009 г., II н. о., НК, докладчик председателят Гроздан Илиев, Решение № 416 от 16.VIII.1977 г. по н. д. № 419/77 г., I н. о., Съдебна практика на ВС - наказателна колегия, 1977г./.

За да се осигури ефективност на наказателно-правните норми, с разпоредбата на чл. 72 НПК е създадено ЗАДЪЛЖЕНИЕ, а не субективно право, за прокуратурата да направи искане за обезпечаване на отнемането на вещи в полза на държавата по реда на ГПК. В този смисъл е и константната съдебна практика - Решение № 64 от 7.05.2009 г. на Военно-апелативен съд на РБ по н. д. № 42/2009 г., като и Решение № 579 от 8.II.1988г. по н. д. № 657/87 г., I н. о., Съдебна практика, Бюлетин на ВС на РБ, кн. 6/1988 г., стр. 4. Такова искане обаче Районна прокуратура – Р. не само, че не е направила в хода на досъдебното производство, но дори бездейства и в откритото съдебно заседание, в т.ч. и след постановяването на присъдата, с която бе постановено отнемането на процесното МПС. Така на практика РРП предоставя единствено на добрата воля на подсъдимия да прецени дали да осуети отнемането на процесното МПС /като се разпореди с него до влизането в сила на присъдата/, или не.

За съжаление горецитираните пропуски не са изолирани случаи в работата на Районна прокуратура - Р., а константна практика.

По разноските.

На основание чл. 189, ал.3 във вр. ал.1 НПК, Съдът осъди всеки от подсъдимите да заплати по сметка на Държавния бюджет по 17.50 лв, представляващи съответната им част от разноските направени на ДП.

Водим от горното, съдът постанови присъдата си.

РАЙОНЕН СЪДИЯ :

/Атанас Христов/