МОТИВИ
към Присъда № 437/18.07.2012г. постановена по НОХД № 492/2012г. по описа на Районен съд Разград
РРП е внесла
обвинителен акт против:
Д.Й., роден на ***г. в гр. Р., гражданин на Р Т., със статут на постоянно пребиваващ в Р Б. чужденец, с постоянен и настоящ адрес гр. Р., бул.”Б.” № **, вх.*, ет.*, ап.**, женен, неосъждан /реабилитиран/, ЕГН **********, *** **********,
В ТОВА, ЧЕ:
На 28/29.06.2010г. в гр. Р., с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал заблуждение у В.В.Д. с ЕГН ********** ***, че ще закупи л.а.”Р. Е.” с рег. № ** **-** ** и с това му е причинил имотна вреда в размер на 3 360 /три хиляди триста и шестдесет/ лева – престъпление по чл.209, ал.1 от НК.
РРП в о.с.з. поддържа обвинението.
Защитника намира, че обвинението не е доказано по несъмнен начин и моли за оправдателна присъда. При условие на евентуалност, ако се приеме че деянието е извършено от подсъдимия, защитника счита, че същото представлява обсебване, а не измама. При условие на евентуалност, ако съдът признае подсъдимия за виновен, защитника моли за минимално наказание.
Подсъдимият не се явява и делото бе разгледано в негово отсъттвие на осн. чл. 269, ал.3 НПК.
Съдът, след като се запозна със събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и се съобрази със становищата на страните, приема за установено следното:
Обвиняемият Д.Й. е гражданин на Р Т.. Същият има статут на постоянно пребиваващ в Р Б.. Обвиняемият е роден в гр. Р. и живеел в гр. Р., на бул.”Б.” № **.
Свидетеля В.В.Д. притежавал лек автомобил „Р. Е.” с рег. № ** **-** ** и решил да го пордаде. От баща си свид. Д. знаел, че свид. М.Е. се занимава с покупко-продажба на автомобили. Свид. Д. се свързал със свид. Е.. Тъй като Е. действително се занимавал са покупко продажби на автомобили се съгласил. Уговорили се, Е. да го продаде за 2 000 евро. Е. дал на Д. 1 000 евро, и се уговорили, че след продажбата ще му даде останалите 1 000 евро, като Д. предал автомобила на Е. за да го показва на кандидат купувачите.
През м. юни 2010г. обв. Д.Й. се срещнал със свид. Е.. Обвиняемият попитал свид.Е. дали няма микробус за продаване, тъй като желаел да закупи такъв за да вози пътници до Б.. Свид.Е. му казал, че при него има за продаване въпросния автомобил „Р. Е.”, който се продава за сумата от 4000 лева. След това двамата отишли на паркинг, в близост до дома на родителите на свид. Е., където бил паркиран автомобила. Обвиняемият Д.Й. огледал и изпробвал автомобила, след което си тръгнал, като обещал на свид.Е. да му се обади. На 28/29.06.2010г. обв. Д.Й. се обадил на свид.Е., като му казал, че ще купи автомобила. От своя страна свид.Е. се обадил на собственика на автомобила – свид.Д., като му обяснил, че има купувач за автомобила и че трябва да донесе свидетелството за регистрация на МПС част І /големия талон/, който ще е необходим пред нотариуса за сключването на договора за продажбата на МПС-то. Същия ден свид.Д. се срещнал със свид.Е. ***, в центъра на града в кафене “П.”, където дошъл и обв. Д.Й.. Свид.Д. се запознал с обв. Д.Й., който казал, че ще закупи автомобила, но преди това искал отново да го пробва, но на дълъг път за да провери дали не загрява. Свид.Д. се съгласил и така подсъдимият получил ключовете за автомобила както и свидетелство за регистрация за автомобила част ІІ /малкия талон/. След това обвиняемият казал, че ще отиде до с. Я. за изпробване на автомобила и потеглил с автомобила. Свид.Д. и свид.Е. останали да го чакат и след като обвиняемият се забавил, свид.Е. се свързал с него на мобилния му телефон. Обяснил му че вече е станало късно и нотариусите няма да работят. Обвиняемият заявил на свид.Е., че на следващия ден ще донесе парите и ще прехвърлят собствеността на автомобила пред нотариус. На следващия ден свид.Е. отново се свързал с обвиняемия на мобилния му телефон, който му заявил, че се намира в гр.С., където ще продаде „едни орехи”, след което ще му донесе парите. В следващи дни Е. отново търсил нееднократно по телефона подсъдимия, но той му казвал че е в Румъния, както и в гр. С.. Впоследствие свид.Е. разбрал, че обвиняемият е заминал за Р Т..
Междувременно обв. Д.Й. се разпоредил с автомобила, като го предоставил на свид. С.Х., на когото дължал парична сума в размер на 1500 лева. Собствеността не била прехвърлена с писмен договор с нотариално заверени подписи съгл. чл. 140, ал.2 ЗДвП, тъй като самият подсъдим не бил станал собственик на въпросния автомобил по този ред. От своя страна свид.С.Х. “продал” с устна договорка автомобила на свид.Ц.М. за сумата от 1000 лева, като и му го предоставил.
Свид.Е. разбрал, че съпругата на обвиняемия Д.Й. – свид.З. ***. Свид.Е. се срещнал с нея, като й обяснил, че съпруга й е взел автомобила и не го е платил, но свид.Й. му обяснила, че са разделени и не поддържат връзка с подсъдимия.
Един ден свид.Е. видял автомобила паркиран до заведение „Г.” в ЖК „О.” в гр.Р. Свид.Е. попитал собственика на заведението свид.Ц.М. дали автомобила му е оставен от обвиняемия Д.Й., като свид.М. му заявил, че автомобила му е оставен от лице на име С. /свид.С.Х./. Свид.Е. му казал, че има неуредени отношения с обв.Д., който му дължи пари за този автомобил и поради тази причина поискал свид.М. да не продава автомобила. Въпреки това, свид.М. “продал” с устна договорка автомобила на свид.Б.К. за сумата от 1200 лева, като му и предоставил същия. След известно време свид.К. разменил автомобила за лек автомобил марка „К.” със свид.Н.В. ***.
Свид.Д. и Е. не съобщили своевременно за извършената измама, тъй като се надявали, че обв. Д.Й. ще заплати автомобила, както им обещавал. След многократните обаждания по телефона от страна на св. Е. както до подсъдимия така и до негови близки, подсъдимият отново го уверил, че ще заплати цената на въпросния автомобил, тъй като в момента продавал место в Т. и когато го продаде ще му даде дължимата за автомобила сума. След като обаче отново подсъдимият не заплатил уговорената цена, свид Д. и Е. подали жалба до РРП на 30.12.2010г.
Извършена била проверка от служители на РУП-Р., като в последствие на 04.02.2011г. е образувано ДП. В процеса на ДП автомобила е установен в гр. В.. Същият е предаден доброволно на 04.04.2011г. от свид.Н.В., ведно с ключа за автомобила и свидетелство за регистрация на МПС – част втора.
С постановление от 27.04.2011г. на разследващ полицай от ОДМВР-Р., процесния лек автомобил е върнат на св.В.В.Д..
От назначената по делото автотехническа оценителна експертиза е видно, че стойността на вещта възлиза на сумата 3360,00 лева.
Така приетата
фактическа обстановка се подкрепя от: протокол за оглед /л.9-10/, протокол за
доброволно предаване /л.11/, показанията на свидетелите Вл.Д. /л.30-31, 47-48,
122-123/ прочетени на осн. чл. 281 ал.5 НПК, М.Е. дадени в о.с.з. и прочетени
на осн. чл. 281 ал.5 НПК /л.33-34, 35-37, 120-121/, З.И., Н.В. прочетени на осн. чл. 281 ал.5
НПК /л.40, 41/, Б.К. прочетени на осн. чл. 281 ал.5 НПК /л.42-43/, Г.К. прочетени
на осн. чл. 281, ал.5 НПК /л.44/, Ц.М. дадени в о.с.з. прочетени в о.с.з. на
осн. чл. 281 ал.5 НПК /л.45-46/, С.Х. прочетени в о.с.з. на осн. чл. 281 ал.5
НПК /л.49-50/, протокол за оглед на ВД /л.51-53/, автотехническа оценителна експертиза на МПС
/л.55-58/, постановление за връщане на ВД /л.94/.
По допустимостта на прочитането на
показанията на свидетели дадени пред орган на ДП на осн. чл. 281, ал.5 НПК,
когато делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия на осн. чл. 269, ал.3 НПК.
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, вече се е произнасял по ВНОХД № 100/2012г., с председател на състава съдията ДИМИТРИНКА ВАСИЛЕВА, с Решение по същество относно първоинстанционно производство, когато в първоинстанционния РС, след предварително изслушване, което е приключило с определение, че делото ще се разгледа по общия ред /поради отсъствието на подсъдимия/, в същото о.с.з. производството е продължило по общия ред. Въпреки неявяването на свидетелите и вещите лица, /с оглед предварителното изслушване/, прокурорът и защитникът са дали съгласие да бъдат прочетени показанията на неявилите се свидетели на осн. чл. 281, ал.5, във вр. с ал.1, т.5 НПК, и са дали съгласие да не се провежда разпит на неявилото се вещото лице, на осн. чл. 282, ал.3 НПК. Такова съгласие, не е дал подсъдимият предвид отсъствието на същия, а делото е разгледано по реда на чл. 269, ал.3 НПК /задочно производство/. С оглед даденото съгласие от страна на защитата и на прокурора, с протоколно определение първоинстанционния съд е прочел показанията на непризваните и неявили се свидетели, дадени пред орган на ДП на осн. чл. 281, ал.5, във вр. с ал.1, т. 5 НПК. Прочел е и заключението на експертизата, без да извършва разпит на вещото лице, на осн. чл. 282, ал.3 НПК. След постановяването на осъдителна присъда, по жалба на защитника, в Окръжен съд – Разград е било образувано ВНОХД № 100/2012г. ПРИ РАЗГЛЕЖДАНЕТО МУ РОС НЕ Е КОНСТАТИРАЛ, ЧЕ ПРИ ПРОВЕЖДАНЕТО НА ЗАСЕДАНИЕТО ПРЕД ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ РС Е ДОПУСНАТО ПРОЦЕСУАЛНО НАРУШЕНИЕ. Със своето решение, РОС е изменил обжалваната присъда единствено досежно квалификацията на деянието и размера на наказанието.
Настоящия
съдебен състав изцяло споделя горната практика на ОКРЪЖЕН СЪД РАЗГРАД, а именно
– че показанията на свидетелите дадени пред орган на ДП могат да бъдат прочетени
на осн. чл. 281, ал.5 НПК, както и може да се прочете заключението на
експертизите, без да се извършва разпит
на вещите лица, ако защитника и прокурора дадат съгласие за това.
За разлика от
текста на 281, ал. 1, т.3 НПК – “свидетелят, редовно призован, не може да се яви пред съда за
продължително или неопределено време и не се налага или не може да бъде
разпитан по делегация;” както и за разлика от текста на т. 4 – “свидетелят не може да бъде намерен, за да бъде призован, или е починал”,
нормата на чл. 281, ал. 1, т.5 НПК допуска прочитането на показанията, ако “свидетелят
не се явява и страните са съгласни с това”. Този текст води до извода, че за приложението
на чл.281, ал. 1, т. 5 НПК, не е необходимо нито свидетелят да бъде редовно призован
/каквато е предпоставката за прочитане по
т.3/, нито е необходимо свидетелят
да е бил търсен за да бъде намерен / каквато е предпоставката за прочитане по т.4/. Т.е. за почитането
на показанията по чл.281, ал. 1, т. 5 са необходими само следните две предпоставки:
- свидетелят не се явява /независимо от причината за неявяването/
и
-
страните да са съгласни с това.
Вярно, е че
подсъдимият също е страна в процеса, а както се посочи по горе, за прочитането
на показанията по чл.281, ал. 1, т. 5 НПК, е необходимо съгласие на страните.
Следва обаче да се изтъкне, че защитникът действа освен като страна в процеса,
то и като ПРОЦЕСУАЛЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ на
обвиняемия /вж. “Наказателен процес на РБ “Обща част, автор АКАДЕМИК Стефан
Павлов, под редакцията ПРОФЕСОР Димитър
Михайлов и доц. Михаил Лулев, издателство “Сиби”, стр. 239, както и “Наказателен
процес” с автор ПРОФЕСОР Никола Манев, издателство “Ромина”, стр. 164/. Ето
защо, нормата на чл.281, ал. 1, т. 5, НПК, следва да се тълкува в смисъл, че
когато при задочно производство защитникът даде съгласие да бъдат прочетени
показанията на свидетел по т. 5 на чл. 281, ал.1 НПК, респективно да не бъде
извършван разпит на неявило се вещо лице
на осн. чл. 282, ал.3 НПК, то това
съгласие следва да се счита и за дадено от страна на представляваното от защитника
лице – подсъдимия.
В този смисъл е и константната съдебна практика:
-
Решение № 6 от 22.02.2012г. по ВНОХД № 343/2011г. по описа на ОКРЪЖЕН СЪД РАЗГРАД /при
разглеждане на делото по общия ред, при условията на чл. 269, ал.3 НПК, – в
отсъствието и на двамата подсъдими/. Нещо повече, РОС е посочил, че изявлението на единия от защитниците пред
първоинстанционния съд, че предоставя на
съда относно прочитането на показанията неявил се свидетел, по никакъв
начин не означава изразяване на несъгласие, а по-скоро едно безразличие и преценката по този въпрос е предоставена на
съда, поради което ОКРЪЖЕН СЪД РАЗГРАД е посочил, че законосъобразно първоинстанционния съд е прочел на основание чл.
281, ал.5 във вр. с ал.1, т. 5 НПК, показанията на неявилия се свидетел,
дадени пред орган на ДП.
-
по ВНОХД № 85/2011г., ОКРЪЖЕН СЪД РАЗГРАД е разгледал първоинстанционно производство
преминало по общия ред, с приложението на чл. 269, ал.3 НПК /в отсъствието на подсъдимия/. В
първоинстанционното производство, РРС след дадено съгласие от страна на
защитата, прокурора и гражданския ищец /подсъдимият
не е дал съгласие, тъй като производството се е разгледало в негово отсъствие
съгл. чл. 269, ал.3 НПК, както вече се
посочи/ , на осн. чл. 281, ал.5 във вр. с ал.1, т. 5 НПК, е прочел
показанията на свидетел дадени пред орган на ДП. Този свидетел е бил редовно призован, но не е посочил
причини за неявяването си. Тъй като свидетелят не е уведомил съда за причината
за неявяването си, съдът е нямало как да приеме, че свидетелят не може да се
яви пред съда за “продължително или
неопределено време”, за да могат показанията му да бъдат прочетени по т. 4,
на ал.1 от чл. 281 НПК. Ето защо, за съда е съществувала единствената
възможност да прочете показанията на този свидетел единствено на осн. чл. 281,
ал.5 във вр. с ал.1, т. 5 НПК. Както вече се посочи, защитникът, гражданския
ищец и прокурора са дали такова съгласие и първоинстанционния съд е прочел на
основание чл. 281, ал.5 във вр. с ал.1, т. 5 НПК показанията, въпреки, че
подсъдимият не се е явил и респективно не е
дал съгласие. В Решението № 50 от
20.06.2011г. постановено по цитираното ВНОХД, с докладчик съдия ДИМИТРИНКА ВАСИЛЕВА, ОКРЪЖЕН СЪД РАЗГРАД, е
посочил относно тези прочетени от първоинстанционния съд показанията на свидетеля
дадени пред орган на ДП, че “по този начин са НАДЛЕЖНО ПРИОБЩЕНИ към доказателствения материал по делото”.
- по НОХД №
857/2011г. по описа на Районен съд Разград, първоинстанционния съд, в
производство по чл. 269, ал.3 НПК /задочно/, след съгласие дадено от защитника
и прокурора /но не и на подсъдимия тъй
като същият е отсъствал/, е прочел
на осн. чл. 281, ал.5 във вр. с ал.1, т.5 НПК, показания на неявил се свидетел /за който също не е имало информация че не
може да се яви “продължително или
неопределено време”, за да могат показанията му да бъдат прочетени по във вр т.
4, на ал.1 от чл. 281 НПК/. По
същото дело, след съгласие дадено от защитника и прокурора /но не и на подсъдимия тъй като същият е
отсъствал/, съдът е прочел на осн. чл. 281, ал.5 във вр. с ал.1, т.4 НПК,
показания на ПОЧИНАЛ свидетел. По същото дело, показанията на други свидетели
които са заявили, че не помнят нещо, са били почетени на осн. чл. 281, ал.5 /а
не по ал.4/ във вр. с ал.1, т.2 НПК,
след съгласие дадено от защитата и прокурора. След обжалване на
първоинстанционната присъда, ОКРЪЖЕН СЪД
РАЗГРАД, с Решение № 56 от 21.06.2012г. по ВНОХД № 152 по описа
за 2012г., е ПОТВЪРДИЛ присъдата
на РРС, без да констатира каквито и да е
било процесуални нарушения допуснати в първоинстанционното производство.
Обстоятелствата по горецитираните дела са
служебно известни на настоящия съдебен състав, тъй като настоящия докладчик е
бил докладчик и по горецитираните първоинстанционни производства.
Както вече по – горе се посочи, настоящия
съдебен състав изцяло споделя правните изводи на ОКРЪЖЕН СЪД
– РАЗГРАД, че за прочитането на показания на свидетели дадени пред орган на ДП,
на осн. чл. 281, ал.5 НПК, респективно неизвършване разпит на вещо лице, на
осн. чл. 282, ал.3 НПК, е процесуално допустимо и в ОТСЪСТВИЕТО НА ПОДСЪДИМИЯ,
ако защитника и останалите страни /различни от подсъдимия, който отсъства/ дадат съгласие за това. Само
за пълнота на изложението, следва да се изтъкне, че според константната практика,
на ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА В СТРАСБУРГ противоречивата съдебна практика представлява нарушение
на изискването за “справедлив процес” по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС. В
осъдителните си решение той вече е сочил, че : “Непоследователната
съдебна практика създава състояние на продължаваща несигурност, което на свой
ред трябва да е намалило общественото доверие в правосъдието. Това доверие
безспорно е един от съществените компоненти на всяка система, основана на
принципа за върховенството на закона.”
В този смисъл са:
1. Решение по Делото
Йордан Йорданов и др. с/у Б.
2. Решение на Съда по
допустимостта по дело Stefanica and Others v.
3.Решение на Съда по дело
Rakić and Others v. Serbia (no. 47460/07 и др.)
Да се приеме обратното – че е необходимо
изрично съгласие от страна на подсъдимия и, че това съгласие не може да се
замести от съгласието на защитника, в задочно производство, по чл. 269, ал.3
НПК, би значело съдът да бъде лишен да
ползва свидетелски показания дадени пред орган на ДП, които биха довели да оневиняване
или смекчаване отговорността на подсъдимия. Например, ако се приеме, че е
необходимо изрично съгласие от страна на подсъдимия и, че това съгласие не може
да се замести от съгласието на защитника, в задочно производство по чл. 269,
ал.3 НПК, то в такъв случай не могат да бъдат прочетени показания на свидетели
дадени пред орган на ДП, ако същите са ПОЧИНАЛИ или НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ НАМЕРЕНИ за да бъдат
призовани. Така показанията на тези свидетели водещи до оневиняване на подсъдимия /че
деянието не е извършено или че не е извършено от подсъдимия, или че подсъдимия
е действал при условия на неизбежна отбрана, и т.н./ или водещи до
смекчаване на отговорността по подсъдимия /че
се е намирал в афектно състояние провокирано от пострадалия и т.н./, НЯМА ДА МОГАТ ДА БЪДАТ ПРОЧЕТЕНИ.
Следва да се изтъкне, че ал. 4 препраща само към т. 1 и т.2 от ал.1, чл. 281
НПК. Т.е. при хипотезите на чл. 281, ал. 1 т. 3-6 , нормата на чл. 281, ал.4 НПК
е неприложима. По този начин, от
доказателствения материал ще бъдат ИЗКЛЮЧЕНИ доказателства водещи до
ОПРАВДАВАНЕТО или смекчаване наказателната отговорност на подсъдимия.
Такъв процес, няма как да се приеме за “справедлив” по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС.
Ако обаче, евентуално се приеме, че РРС е допуснал процесуални нарушения
при прочитането на показанията на осн. чл. 281, ал.5 НПК, то тези евентуални
нарушения не водят до отмяна на
присъдата по арг. чл. 335, ал.2 НПК, тъй като ВЪЗЗИВНИЯ СЪД САМ
МОЖЕ ДА ОТСТРАНИ ДОПУСНАТИТЕ НАРУШЕНИЯ – чрез призоваване и
извършване на разпит на тези свидетели.
Това е така, тъй като Законът
не прави разлика между реда за събиране и проверка на доказателствата на
първата и въззивната инстанции /вж. Решение № 133 от
30.03.2001 г. на ВКС по н. д. № 30/2000 г., I н. о., докладчик съдията Евелина Стоянова "Бюлетин на ВКС", бр. 1/2001 г.,
стр. 7/.
Върховният касационен съд,
вече е имал повод да посочи в Решение № 341/11.06.2004г. по н.д. № 1005/2003г.
І н.о., “Бюлетин на ВКС", бр.
6/2004 г., че ако за въззивния съд съществува съмнения за пълнотата на
доказателствената съвкупност, то с оглед дадените му от закона правомощия
следва сам да я попълни впоследствие и оцени, а не да връща делото в
първостепенния съд.
ВКС вече е посочил в Решение №
435 от 16.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 485/2009 г., II н. о., НК, че въззивния съд е инстанция, която не само
има право, но и е длъжна при необходимост да събира нови доказателства.
Както вече е посочено и в
Решение № 408 от 25.05.2004 г. на ВКС по н. д. № 1038/2003 г., II н. о.,
"Бюлетин на ВКС", бр. 6/2004 г., въззивната инстанция е втората,
по-висша съдебна инстанция, която има
правомощието да допълва доказателствените материали и да реши делото по
същество. Тя не може да се позовава
на липсата на достатъчно доказателства, събрани от първоинстанционния съд, за
да постанови отменително решение. Ако въззивната инстанция констатира,
че на досъдебното производство и в производството пред първоинстанционния съд
не са събрани достатъчно доказателства да разкриване на обективната истина, то
тази констатация го задължава да
проведе съдебно следствие и събере
липсващите доказателствени средства, а
не да отменя присъдата. Недопустимо
е връщането на делото на досъдебното производство или на първоинстанционния съд, тъй
като липсата на достатъчно доказателства
е отстранима с оглед широките правомощия на втората инстанция, като решаващ съд
по фактите.
Видно от
изложеното по-горе обв. Д.Й. съзнателно на 28/29.06.2010г. в гр.Р. е възбудил и поддържал заблуждение у свид.Д., че ще закупи процесния
автомобил „Р. Е.” с рег.№ ** **-** **,
като деянието е извършено с цел да набави за себе си имотна облага, а именно в
последствие да може фактически да се разпореди с този автомобил. За да въведе в
заблуждение свид.Д., обв. Д.Й. е обещал, че ще закупи въпросния автомобил за
сумата от 4000 лева. Така свид. Д. се разпоредил с въпросния автомобил като го
предоставил на подсъдимия, ведно с ключовете и Свидетелството за регистрация
част ІІ /малък талон/, за да го изпробва, но подсъдимият нито заплатил цената,
нито върнал автомобила. Така подсъдимият причинил на св. Д. имотна вреда в
размер на 3 360 лв. – стойността на
процесния автомобил.
Подсъдимият
умишлено е възбудил и поддържал заблуждение у св. Д., че ще закупи процесното
МПС като заплати сумата от 4 000 лв, при първоначална липса на намерение
да изпълни това си обещание, с което е осъществил състава на процесното престъпление. Умисълът на подсъдимия се извежда от неговите действия –
заявил е на Д. и Е., че иска да изпробва автомобила до с. Я., поради което
получил владението върху МПС – то и тръгнал с него. Същия ден по – късно е
обещал на Е. по телефона, че на следващия ден ще изповяда сделката при
нотариус, но не е сторил това. В последствие многократно е обещавал на Е., че
ще заплати уговорената цена, но отново не е сторил това. Няма как да се приеме,
че неплащането на цената се дължи на настъпила в последствие обективна
финансова невъзможност у подсъдимия, тъй като ако такава финансова невъзможност
бе настъпила, а подсъдимия нямаше за цел да измами пострадалия, то безспорно
подсъдимият щеше да върне на продавача автомобила, а нямаше да го дава на трето
лице – св. С.Х., за погасяване на свое финансово задължение.
В случая, вредата за св. Д. е настъпила с отнемането
чрез измамливите действия на подсъдимия на процесния автомобил собственост на Д..
Вредата за св. Д. е настъпила в момента на
фактическото предаване на автомобила на подсъдимия. Стойността на вещта е
безспорно доказана от автотехническата оценителна експертиза – 3360 лв.
По възражението,
че вредата за пострадалия Д. не е 3 360 лв., тъй като същият е получил от
св. Е. сумата от 1000 евро още когато му е предоставил автомобила за продажба.
Тъй като при предоставянето на автомобила от страна на
Д. на св. Е., собствеността на същия не е била прехвърлена от страна на Д. на Е.,
съгл. изискването на чл. 140, ал.2 ЗДвП /писмен
договор с нотариална заверка на подписите/, то и след получаването на тази
сума собственик на автомобила е останал св. Д.. Т.е. независимо от получаването на тази сума, в неговия патримониум е
останал процесния автомобил, на стойност 3360 лв. Въз основа на измамливите
действия на подсъдимия, Д. се е разпоредил с този автомобил, като му е
предоставил владението върху същия /за да
го изпробва на дълъг път/. Подсъдимият не е заплатил договорената цена,
нито е върнал автомобила, поради което патримониума на Д. е намалял с въпросния
автомобил, на стойност 3 360 лв., т.е. така са били причинени имуществени
именно на стойност 3 360 лв.
По
възражението на защитата, че деянието осъществява състав на чл. 206, ал.1 НК, а
не на чл. 209, ал.1 НК.
След като безспорно се установява, че още към момента,
в който е обещал на пострадалия, че ще закупи процесния автомобил като заплати
сумата от 4 000 лв., подсъдимият въобще не е имал намерение да заплаща
цената, то деянието представлява измама по чл. 209, ал.1 НК. Единствено чрез
въвеждането и поддържането в заблуждение у св. Д., подсъдимият е получил владението
върху процесния автомобил, поради което деянието не може да се квалифицира като
обсебване по чл. 206, ал.1 НК.
Само за пълнота на изложението, следва да се изтъкне,
че ако въззивната инстанция прецени, че процесното деяние осъществява не
състава на чл. 209, ал.1, НК, а на чл. 206, ал.1 НК, то в такъв случай на основание
чл. 337, ал.1, т.2 НПК, следва да ИЗМЕНИ първоинстанционната присъда /а НЕ ДА Я
ОТМЕНЯ/, като приложи закон за еднакво престъпление – чл. 206, ал.1 НК.
Така с
деянието си при пряк умисъл обв. Д.Й. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл.209, ал.1 от НК.
Престъплението
е извършено от подсъдимия с пряк умисъл, тъй като е съзнавала общественоопасния
му характер, предвиждала е неговите общественоопасни последици и е желала
тяхното настъпване.
Относно наложеното наказание.
За процесното
престъпление по чл. 209, ал.1 НК се е предвижда наказание ЛС за срок от 1 до 6г.
Като отегчаващо
отговорността обстоятелство съдът отчете факта, че макар и реабилитиран, подсъдимият е бил осъждан и то за извършено
престъпление по чл. 343, ал.1 НК /причинена
смърт/ - л.22-23 ДП. Следва
изрично да се отбележи, че реабилитацията заличава факта на самото осъждане и
отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват с него; тя обаче не
може да заличи факта на престъплението и на наказанието, на значението, което
те, в своето разнообразие, имат за преценките при индивидуализацията на
актуалната наказателна отговорност /така и Решение № 430 от 7.10.1996 г. по н.
д. № 468/1995 г., Съдебна практика, Бюлетин на ВКС и ВАС на РБ, кн. 1 - 2/1997
г., стр. 4 и Решение № 611 от 29.12.2008 г. на ВКС по н. д. №
651/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Румен Ненков/. Като отегчаващо отговорността
обстоятелство, съдът отчете и високата стойност на предмета на престъплението.
Като смекчаващи
отговорността обстоятелства съдът взе предвид даденото съгласие от страна на
подсъдимия чрез защитника за прочитане на показанията на осн. чл. 281, ал.5 НПК
на свидетелите дадени пред орган на ДП, тъй като така се способства за
разкриване на обективната истина и се извършва процесуална икономия, както и
настъпилата реабилитация за предходното осъждане.
Основното смекчаващо отговорността обстоятелство спрямо подсъдимия представлява неразумно дългият срок на наказателното производство, който срок е в нарушение на изискването за “разумен срок” по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС, чл. 14, т.3 от Международния пакт за граждански и политически права и чл. 22 НПК.
Предвид нарушението на “разумния срок”, на осн. чл. 13 КЗПЧОС, съдът наложи на подсъдимия наказание Лишаване от свобода за срок от 2 години. Ако не беше нарушението на разумния срок на “наказателното производство”, съдът щеше да наложи на подсъдимия наказание Лишаване от свобода за срок от 4 години и 10 месеца. На основание чл. 13 КЗПЧОС, с цел пълното компенсиране на вредите причинени на подсъдимия от нарушението на “разумния срок” на наказателното производство, съдът отложи изпълнението на наложеното наказание Лишаване от свобода, на осн. чл. 66, ал.1 НК. Ако не беше нарушението на “разумния срок” на наказателното производство, съдът нямаше да отложи изпълнението на наказанието Лишаване от свобода, въпреки че деецът е не осъждан /реабилитиран/. Съдът с оглед обществената опасност на дееца и деянието, прецени, че изпитателния срок следва да бъде в максималния размер от 5 години.
Така определеното наказание се явява съответно на процесното престъпление, по смисъла на чл. 35, ал. 3 НК. Едно по-нататъшно намаление на наказанието би било в нарушение на чл. 36 НК.
По разноските:
С оглед изхода от делото, на основание чл. 189, ал.3 във вр. с ал.1 НПК, съдът осъди подсъдимия, да заплати в полза на Държавния бюджет сумата от 120,00 лв. за разноски по делото направени на досъдебното производство, както и да заплати сумата от 190 лв. за разноски направени в съдебното производство.
Водим от
горното, съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
:
/Атанас Христов/