МОТИВИ
към Присъда №
451/25.07.2012г. постановена по НОХД № 501/2012г. по описа на Районен съд
Разград
Срещу подсъдимия
Е.Н.М., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр. Цар К.,***, български гражданин, неосъждан, безработен, със средно
образование, вдовец, е предявено с тъжба от А.И.К., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр. Цар К.,***, обвинение за това
че :
На 21.04.2012
в гр. Разград и в гр. София, пред Началник на
Районно управление “Полиция” гр. Разград, Района прокуратура гр.
Разград, и Министъра на вътрешните работи е разгласил позорно обстоятелство за А.И.К.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Ц.К.,***, в качеството му на Младши
полицейски инспектор към Районно управление “Полиция” Разград, при и по повод изпълнение на
службата му, а именно, че е извършил своеволия, има лично отношение към
подсъдимия и семейството му, изпълнява лични поръчения, извършва полицейска
репресия над обикновените граждани, с оглед решаване на политически различия,
поведението на А.И.К. като полицай не може да служи за подражание на колегите
му, като клеветата е извършена публично - престъпление по чл. 148, ал.2 във вр.
с ал.1, т.1 и т.3 НК, във вр. с чл. 147, ал.1 НК.
Тъжителят е предявил и граждански иск срещу подсъдимия за сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от процесното деяние, както и направените по делото разноски, който иск беше приет за разглеждане ведно с наказателното производство, а тъжителят беше конституиран като граждански ищец.
В съдебно заседание, тъжителят се явяват лично и с поверениците си адвокат А. М. и адвокат К. М. *** и поддържат повдигнатото с тъжбата обвинение, както и предявения граждански иск.
Подсъдимият се
явява лично и със защитника си адв. С.Д. ***.
Защитникът
счита обвинението за недоказано и моли подсъдимият да бъде оправдан а
гражданския иск отхвърлен изцяло. Излага подробни съображения.
Подсъдимият се
присъединява към изложеното от защитника. Сочи че действително е автор на
процесната Жалба и е подал същата до РУП - Разград, РРП и Министъра на ВР, като
всичко написано в нея е самата истина.
От събраните по време на съдебното следствие писмени и гласни доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Тъжителят работи на длъжност Младши полицейски инспектор в РУП Разград, като обслужва територията на гр. Ц. К..
Подсъдимия
помагал в работата на баща си, който е земеделски производител. На улицата пред
дома си в гр. Ц. К.,*** подсъдимият спирал камион, трактор и селскостопанска
техника.
На 17.04.2012г. приемната на полицията в гр. Ц.
К. се явил гражданина Х.А. Уз. и
съобщил, че на ул. Черно Море пред дом № 43 непосредствено на кръстовището с
ул. П. Хинков има паркирани товарни
автомобили пречещи на движението /вж.
извадка от Дневник за прием на граждани - л.84/. На следващия ден тъжителят
заедно със свидетеля Й. Н., също мл. полицейски инспектор в РУП Разград,
направили проверка на место. Установили, че пред дома на подсъдимия в действителност
има спрян камион. Тъжителят му разпоредил да премести камиона от тротоара за да не пречи на движението
на МПС и пешеходци. Подсъдимият обаче отказал, тъй като поискал писмена заповед
за това. В последствие подсъдимият се качил в л.а. Фолксваген Голф с рег. № ****
и управлявайки го потеглил. Малко по - късно, управлявания от подсъдимия
автомобил бил спрян от тъжителя, и последния извършил проверка по КАТ. В хода
на проверката, тъжителят установил, че застраховката ГО относно управлявания от
подсъдимия автомобил е била изтекла /обстоятелство
което се признава и от подсъдимия/. За това нарушение тъжителят съставил срещу
подсъдимия АУАН /л. 89/. На осн. чл.
171, т.1, б. “е” ЗДвП във вр. с чл. 172, ал.3 ЗДвП, със съставянето на
акта, тъжителят отнел СУМПС на подсъдимия.
На осн. чл. 172, т.4 във вр. с чл. 171, т.2, б. “в” ЗДвП, тъжителят поставил
върху предното стъкло на моторното превозно средство управлявано от подсъдимия,
стикер за спирането му от движението. На основание чл. 157, ал.6 ЗДвП тъжителят
отнел контролния талон към СУМПС на подъсдимия. На основание чл. 172, ал.2, т.3
във вр. с чл. 165, ал.2, т.1 във вр. с т.2 ЗДвП тъжителят отнел свидетелство за
регистрация част ІІ относно управлявания от подсъдимия автомобил и полицата за
изтеклата застраховка ГО.
Със Заповед за прилагане на принудителни
административни мерки № 210/2012г от 19.04.2012г. на началник сектор ПП при
ОДМВР – Разград, на осн. чл. 172, ал.1 във вр. с чл. 171, т.1, б. “е” ЗДвП,
било спрян от движение горепосочения л.а. Фолксваген Голф.
На
19.04.2012г. /денят след проверката/, подсъдимият сключил нова застраховка ГО относно автомобила. За
процесното нарушение на подсъдимия било издадено НП № 210/12 от 16.05.2012г. на
началник РУП Разград / л.97/.
На
21.04.2012г. подсъдимият подал до началника на РУП Разград Жалба с вх. № Ж- Рз
– 1/21.04.2012г., като копия от същата изпратил до РП – Разград и Министъра на
Вътрешните работи. В нея посочил, че тъжителят като полицай в РУП Разград, е
извършвал своеволия, има лично отношение към подсъдимия и семейството му,
изпълнява лични поръчения, извършва полицейска репресия над обикновените граждани,
с оглед решаване на политически различия, поведението на А.И.К. като полицай не
може да служи за подражание на колегите му.
Въз основа на
жалбата до Началника на РУП Разград, била извършена вътрешна проверка.
Материалите
въз основа на така извършената проверка били изпратени на Прокуратурата /л.67/
и до Директора на ОДМВР – Разград /л.68/.
Тъй като в
хода на проверката било установено, че оплакванията на подсъдимия в
инкриминираната жалба са неоснователни, тъжителят не е бил санкциониран за
което бил уведомен и подсъдимия /л.69/. С постановление от 15.06.2012г. по
преписка с вх. № 386/2012г,. РРП отказала да образува наказателно производство
относно изложеното в Жалбата.
По доказателствата.
Горната
фактическа обстановка безспорно се установява от показанията на Й. Н., Б.Б., Н.К.,
приобщените по делото писмени доказателства – материали по преписка с вх. №
386/12г на РРП, писмо с изх. № 488/27.04.2012г. от Община Цар К. ведно със
снимковия материал към него / л.35 – 36/, Удостоверение рег. №
31683/03.07.2012г. на ОДМВР – Разград /л.60/, длъжностна характеристика /л.61/,
АУАН бл. № 174070 /л. 89/, ЗПАМ / л.88/,
НП / л. 97/. Съдът кредитира с доверие обясненията на подсъдимия само
досежно, че действително е управлявал МПС към момента на проверката без валидна
сключена застраховка ГО, за което му бил съставен акт и отнети описаните в него
документи, че е автор на инкриминираната жалба, която изпратил на началника на
РУП Разград, РРП и министъра на ВР. В писмо от ДКИАД – МВР се сочи, че при тях
не е постъпвала жалба /до министъра на ВР/, но това е логично с оглед
обстоятелството че подсъдимият е подал жалба до Министъра на ВР, а не до ДКИАД.
Следва да се отбележи, че не само в жалбата е отразено че същата се подава и с
копие до Министъра, но и в обясненията си подсъдимия сочи, че в действителност
е изпратил препис от жалбата до Министъра на ВР – обстоятелство, което съдът
няма как да не кредитира с доверие. В останалата им част, като изолирани от
доказателствения материал съдът не кредитира с доверие обясненията на
подсъдимия.
От правна
страна.
От така
установената фактическа обстановка настоящата инстанция приема, че подсъдимия е
осъществил от обективна и субективна страна признаците на състава на
престъплението по чл. 148, ал.2 във вр. с ал.1, т.1 и т.3 НК, във вр. с чл.
147, ал.1 НК.
По възражението на защитата, че в жалбата
само са описани действията на тъжителя относно отнетите документи и спирането
на МПС, и че подсъдимият само пита от
кога служителите на МВР изпълняват лични поръчения и с полицейски репресии ли
ще решават политически различия, като няма конкретизация, че относно
поръченията и репресиите се касае за действия на тъжителя.
Възражението е
неоснователно. В жалбата първоначално е посочено “Жалбата ми е относно своеволията
на г-н А.И.К. ***. След това се описва, че тъжителят е разпоредил на подсъдимия
да премести камиона си, но подсъдимия не го преместил тъй като не му се
представила писмена заповед. Подсъдимият сочи как така само неговия камион
пречи на движението, след като из целия град има спрени камиони и земеделска
техника. “Явно поради това, че не успя да изпълни поръчението си за което
беше изпратен полицай К. се ядоса
много и се закани да ми покаже, че закона е той, след което се отдалечи на
След като в
жалбата се сочи “че полицай К. изпълни поръчението и заканата
си.............жалвам се от полицай К.
и от тенденциозното му отношение към мен и семейството ми”, то няма
съмнение, че с въпросите си :“от кога
служителите на МВР изпълняват лични
поръчения” и “ с полицейски репресии
над обикновените граждани ли ще решаваме политически различия”, подсъдимия
визира именно поведението на тъжителя. Обстоятелството,
че подсъдимият сочи че тъжителят изпълнява поръчения, ясно е написано в жалбата
– сочи се, че тъжителят се ядосал “поради
това че не можа да изпълни поръчението
си за което беше изпратен”, тъй като подсъдимия отказал да премести камиона
си. Нещо повече – в края на жалбата се сочи желанието на подсъдимия “поведението на полицай К. да не служи за
подражание на неговите колеги”, което затвърждава извода, че горецитираните
въпроси за поръчения и полицейски репресии, касаят не неконкретизирани
полицейски служители, а именно тъжителя.
Съдът намира, че подсъдимият е извършител на посоченото деяние. Осъществил е изпълнителното деяние чрез действие, като писмено, в подадената от него жалба е разгласил несъществуващи позорни обстоятелства, свързани с твърденията му относно поведението на тъжителя, при и по повод изпълнение на служебните му задължения като полицейски служители. Разгласяването е станало като несъществуващите позорни обстоятелства били доведени до знанието на Началника на РУП на МВР – гр.Разград, Районна прокуратура – гр.Разград и Министъра на ВР в София, а в последствие, предвид назначената проверка и до колегите на тъжителя от управлението. Така обстоятелствата визирани в Жалбата стигнали да широк кръг от хора, поради което клеветата е извършена публично.
От обективна
страна разгласените позорни обстоятелства са неистински. Напълно недоказани се
явяват твърденията на подсъдимия в инкриминираната жалба, че тъжителят извършва
своеволия, има лично отношение към подсъдимия и семейството му, изпълнява лични
поръчения, извършва полицейска репресия над обикновените граждани, с оглед
решаване на политически различия, поведението на А.И.К. като полицай не може да
служи за подражание на колегите му.
Вярно е, че
всеки гражданин има конституционното право да отправя критика, но тя трябва да
е съобразена с действителността и да не накърнява достойнството и честта на
личността. Не следва да се основава на неверни данни и обстоятелства, открито
позорящи лицето, за което са отправени.
Изнесените обстоятелства в жалбата на подсъдимия не отговарят на
действителността, както е установено от събраните доказателства за действията
на тъжителя.
Напълно
правомерни, са действията на тъжителя относно разпореждането му до подсъдимия
да премести камиона си паркиран пред дома му. Видно и от направената от
служители на Община Ц. К. снимка /л.36/, е че камиона му не е паркиран по
посока на движението съгл. чл. 94, ал.3 ЗДвП, въпреки че процесната улица е
двупосочна, пречи се не само на движението на МПС по улицата, но и на
пешеходците по тротоара. На следващо място, нарушено е и изискването при
паркирането върху тротоара, откъм
страната на сградата трябва да остава разстояние най-малко
Тъжителят е
имал пълното право да състави АУАН срещу подсъдимия и за неправилно паркирания
камион, но е предпочел не да бъде санкциониран подсъдимия за това нарушение, а
просто да преустанови нарушението на ЗДвП. Ето защо, е издал разпореждане по
чл. 55, ал.1 ЗМВР, до подсъдимия да премести
камиона си. Неоснователно е становището на подсъдимия, че това разпореждане
следва задължително да бъде в писмена форма, тъй като чл. 55, ал.1, изр.2 ЗМВР
предвижда и двете форми на полицейски разпореждания – писмена и устна. След
като тъжителят само е разпоредил устно на подсъдимия да премести камиона си, а
не му е съставил за това нарушение АУАН, въз основа на който да бъде издадено и
НП с наказание, то повече от абсурдно е твърдението на подсъдимия, че тъжителят
има тенденциозно отношение. Само за пълнота на изложението, следва да се
изтъкне, че неизпълнението на разпореждане издадено по ЗМВР, ако извършеното не
съставлява престъпление, представлява административно нарушение по чл. 270
ЗМВР, за което се предвижда наказание глоба от 100 до 500 лв. Обстоятелството,
че подсъдимият не е санкциониран нито по наказателен нито по административен
ред за това си бездействие /неизпълнение на разпореждането на тъжителя за преместването
на неправилно паркирания камион/, опровергава по категоричен начин твърденията
му в процесната жалба за наличие на тенденциозност в действията на тъжителя.
Правомерни са и действията на тъжителя относно извършената на 18.04.2012 г. проверката по КАТ относно управлението на МПС от страна на подсъдимия. Безспорно подсъдимият управлявал МПС без валидна застраховка гражданска отговорност. Ето защо, за това нарушение на ЗДвП, правомерно тъжителят му е съставил АУАН и на вече посочените по - горе правни основание в ЗДвП е отнел визираните в АУАН документи.
Правомерни са действията на тъжителя, че е забранил на подсъдимия да върне автомобила до дома си тъй като са били наложени ПАМ “отнемане на СУМПС”, на осн. чл. 171, т.1, б. “е” ЗДвП, и ПАМ “спирането от движение на МПС”, на осн. чл. 171, т.2, б. “в” ЗДвП. С отнето СУМПС водача вече е неправоспособен, а с ПАМ Спиране от с движение е недопустимо придвижването на МПС-то дори и на кратко разстояние от няколко десетки метра.
Правомерни са и действията на тъжителя по установяване местоживеенето на брата на подсъдимия. Братът на подсъдимия – М.Н.М., е обявен за ОДИ с телеграма № 34483/06.10.2011г. за принудително довеждане в РУП – Вятово, във връзка с ДП /вж. докладна записка л. 71 на гърба/. Ето защо, напълно правомерно тъжителят нееднократно е питал подсъдимия къде е брат му. Неоснователно е възражението на подсъдимия, че ако брат му се е върнел това щяло да бъде установено на границата, тъй като с оглед приемането на България в ЕС, граничния контрол със страните членки на ЕС се осъществява по метода “Анализ на риска” и така не се отчита преминаването на всяко лице през държавната ни граница с друга държава членка на ЕС.
Следва да се изтъкне, че работата на тъжителя по ДП № 905/20102г. по описа на РУП Разград, прекратено срещу подсъдимия, не значи, че тъжителят е проявил тенденциозност или други незаконосъобразни действия.
Неоснователно
е възражението на подсъдимия, че тъжителят е допускал нарушение като го е
призовавал устно. Както чл. 178, ал.8 НПК, така и чл. 60, ал.3 ЗМВР, предвиждат
възможност призоваването да не бъде в писмена форма, а да бъде и в устна. Да се
приеме обратното, би значело, че например съдът когато отложи едно съдебно
заседание, на присъстващите в залата лица да трябва да им връчва призовки или
да ги призовава по телефона въпреки че се намират в съдебната зала, а да няма
право устно да ги призове за следващата дата на заседанието.
Подсъдимият е отправил в жалбата си позорящи, неистински обстоятелства спрямо тъжителя, изразявайки по този начин съмнения в обективността и професионализма на тъжителя и в подчинеността му единствено и само на закона. Именно в този контекст, тези обстоятелства са позорящи и се отразяват отрицателно на репутацията на тъжителя в качеството му на длъжностно лице, какъвто безспорно е той по смисъла на чл.93, т.1, б.”а” от НК.
Процесната
клевета е нанесена публичност с оглед
широкият кръг от лица до които е била изпратена жалбата и които действително са
узнали за съдържанието на жалбата. Именно това е и целял подсъдимия като е я
изпратил до началника на РУР Разград, РРП и министъра на ВР в София. Подсъдимият
е отправил клеветническите твърдения със ясното съзнание, че подадената от
него жалба ще достигне до лицата, за
които е била адресирана. Ето защо, е
налице квалифициращия признак на чл.148, ал.1, т.1 от НК.
Разгласените
позорни обстоятелства са по отношение на полицейски служител, при и повод изпълнение
на службата му, поради което е налице квалифицирания признак по чл.148, ал.1,
т.3 от НК, като безспорно е, че тъжителя е с качеството на длъжностно лице по
смисъла на чл.93, т.1, б.”а” от НК. Това качество на тъжителя видно от
съдържанието на жалбата е било ясно съзнавано от подсъдимия.
От субективна
страна подсъдимия е осъществил деянието при пряк умисъл, съгласно чл.11, ал.2
от НК – съзнавал е общественоопасния характер на деянието, предвиждал е
неговите общественоопасни последици и е искал настъпването на тези последици. Съставът на престъплението е осъществен
дори и когато позорящите обстоятелства се изнасят, като слух или съмнение.
В този смисъл е и трайната практика на ВКС – Решение № 51 от 19.II.1980 г.
по н. д. № 26/80 г., II н. о. Съдебна
практика на ВС - наказателна колегия,
По оставените без уважения искания от страна на защитата,
за допускане до разпит на свидетели, изискване на досъдебно производство, и
Наредба № 1 от Община Ц.К..
Тези искания по доказателствата на страните, за които РРС прецени, че не
биха способствали за разкриване на обективната истина, бяха оставени без
уважение.
Ако обаче, евентуално се приеме, че РРС е допуснал процесуално нарушение,
то това евентуално нарушения следва да
бъде отстранено от въззивната инстанция. Това е така, тъй като Законът
не прави разлика между реда за събиране и проверка на доказателствата на
първата и въззивната инстанции /вж. Решение № 133 от 30.03.2001 г. на ВКС по н. д. №
30/2000 г., I н. о., докладчик
съдията Евелина Стоянова "Бюлетин на ВКС", бр. 1/2001 г., стр. 7/.
Върховният касационен съд,
вече е имал повод да посочи в Решение № 341/11.06.2004г. по н.д. № 1005/2003г.
І н.о., “Бюлетин на ВКС", бр.
6/2004 г., че ако за въззивния съд съществува съмнения за пълнотата на
доказателствената съвкупност, то с оглед дадените му от закона правомощия
следва сам да я попълни впоследствие и оцени, а не да връща делото в
първостепенния съд.
ВКС вече е посочил в Решение
№ 435 от 16.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 485/2009 г., II н. о., НК, че въззивния съд е инстанция, която не само
има право, но и е длъжна при необходимост да събира нови доказателства.
Както вече е посочено и в
Решение № 408 от 25.05.2004 г. на ВКС по н. д. № 1038/2003 г., II н. о.,
"Бюлетин на ВКС", бр. 6/2004 г., въззивната инстанция е втората,
по-висша съдебна инстанция, която има
правомощието да допълва доказателствените материали и да реши делото по
същество. Тя не може да се позовава
на липсата на достатъчно доказателства, събрани от първоинстанционния съд, за
да постанови отменително решение. Ако въззивната инстанция констатира,
че на досъдебното производство и в производството пред първоинстанционния съд
не са събрани достатъчно доказателства да разкриване на обективната истина, то
тази констатация го задължава да
проведе съдебно следствие и събере
липсващите доказателствени средства, а
не да отменя присъдата. Недопустимо
е връщането на делото на досъдебното производство или на първоинстанционния съд, тъй
като липсата на достатъчно доказателства
е отстранима с оглед широките правомощия на втората инстанция, като решаващ съд
по фактите.
По наказанието.
При
определяне вида и размера на наказанието подсъдимия, съдът базирайки се на принципите
на законност и индивидуализация съобрази следното :
Като
отегчаващо отговорността обстоятелство съдът взе предвид, че обществената
опасност на деянието извършено от подсъдимия е завишена в сравнение с типичната
за този вид престъпления, с оглед степента на засягане на обществените
отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на тъжителя в
обществото, на положителната оценка на професионалните му качества като полицай
за неговите служебни прояви /квалифициращия признак по чл. 148, ал.1, т.3 НК е
“длъжностно лице”, а не “полицай”, поради което на осн. чл. 56 НК
обстоятелството че клеветата е нанесена на полицай е отегчаващо/. Отправянето
на клеветнически твърдения към представители на полицията, засяга отрицателно
не само обществената оценка спрямо наклеветените полицаи, но и спомага за
изграждане на едно негативно отношение към органите на Министерство на
вътрешните работи като цяло, разколебава доверието в обективността и
професионализма на българската полиция. Като отегчаващо отговорността
обстоятелство спрямо подсъдимия, съдът отчете и липсата на критичност към извършеното
– така и Решение № 128 от 28.03.2011г. на ВКС, II н. о. по н. д. № 11/2011г.
Като
смекчаващи отговорността обстоятелства съдът взе предвид чистото съдебно
минало, липсата на други противообществени прояви, тежкото семейно положение и
тежко имотно положение. Следва обаче да
се изтъкне, че тежкото материално състояние, не може да бъде
мотив за извършване на престъпления и нарушаване по недопустим начин законните
права и свободи на гражданите. /така и Решение
№ 406 от 1.12.2008 г. на ВКС по н. д. по № 400/2008 г., II н. о., НК/.
При
обсъждане на въпросите по чл.301 от НПК съдът съобрази, че на осн. разпоредбата на чл.78а, ал.7 от НК,
не са налице основания за освобождаване на подсъдимия от наказателна
отговорност по реда на чл.78а, ал.1 от НК, предвид
обстоятелството че престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по
повод изпълнение на службата му. Безспорно тъжителят е орган на власт
по смисъла на чл. 93, т.2 НК. Така и Решение № 38 от
18.4.2011 г. по ВНЧХД № 6/2011г по описа на ОКРЪЖЕН съд – Ловеч, както и присъда № 102/20.10.2010 год., постановена по нак.ч.х.дело № 812/2010 год.
на Ловешкия районен съд.
Следва
да се изтъкне, че в Тълкувателно решение № 2 от 29.11.2007 г. на ВКС по н. д. №
2/2007 г., ОСНК, вече е посочено, че не следва да се приема че нормотворческата
идея, е била от приложното поле на чл. 78а, ал.
1 НК да се изключат само онези престъпления, в които обстоятелствата
по чл. 78а, ал. 7 НК са допълнителен квалифициращ признак. Ето защо, въпреки,
че обстоятелството “орган на власт” не е квалифициращ признак в настоящото
престъпление /квалифициращ в случая е признака “длъжностно лице” по чл. 93, т.1
НК, което не винаги съвпада с “орган на власт” по чл. 93, т.2 НК/, то в
конкретния случай нормата на чл. 78а, ал.1 НК е неприложима.
Съгласно задължителните указания по
тълкуването и прилагането на закона дадени с т. ІІ, 2. от Постановление № 2 от 29.VI.1974 г. по н. д. №
4/74 г., Пленум на ВС, Постановления и тълкувателни решения на ВС
на РБ по наказателни дела - 1953 -
С оглед
превеса на смекчаващите е отговорността обстоятелства, съдът наложи на
подсъдимия наказание Глоба под средния размер, а именно наложи му наказание
Глоба в размер на 7 986 лв., както му наложи и кумулативно предвиденото
наказание Обществено порицание.
Така
определените наказания се явяват съответни на процесното престъпление, по
смисъла на чл. 35, ал. 3 НК. Едно по-нататъшно намаление на наказанието би било
в нарушение на чл. 36 НК.
По
гражданския иск.
Видно от показанията на свидетелите Б. и Н.К., е че
сред служителите в РУП – Разград се е коментирало оплакването в жалбата, а тъжителят
се чувствали зле и тежко преживявал случващото се.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че ВКС вече е имал повод да посочи, че
вредните последици при престъплението обида и клевета съставляват една
необорима законова презумпция и не подлежат на доказване /вж. Решение № 21 от
2.02.1995г. по н.д. 557/94г., ІІІ н.о./.
След като
противоправното поведение на подсъдимия е безспорно доказано, то съдът приема,
че са налице и твърдените от ГИ вреди. В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по правата на човека в
Страсбург, с Решение от 2 февруари 2006г. по делото Георги Йовчев срещу България.
Така и Решение № 80 от 01.11.2011г. на РАЗГРАДСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД по ВНОХД № 199 по описа за 2011г.
Ето защо, РРС
прие за основателни и доказани по основание и размер предявените граждански
искове от тъжителя с правно основание чл. 45 и чл. 52 ЗЗД, за сумата в размер
на 5 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от тъжителите неимуществени вреди, в резултат на нанесената
клевета.
Тъй като тъжителя не поиска заплащане на
законната лихва върху горепосочената сума, на основание чл. 86 ЗЗД във вр. с
чл. 84 ЗЗД, то РРС не му присъди лихва.
Само с оглед изчерпателност следва да се
отбележи, че размера на уважения граждански иск в никакъв случай не може да се
приеме за несъобразен със съдебната практика и прекомерен. Така например по с решение
№ 4699 от 27.06.2012 година, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска
колегия, І отделение, 1 състав, с председател Асен Воденичаров, по в гр. дело №
17503 по описа на 2011 година, за обезщетение на неимуществени вреди, причинени
от разпространение на клеветнически твърдения, е присъдил далеч по - високата
сума от 50 000 лв. /петдесет
хиляди лева/.
По разноските.
С оглед изхода
от делото и на осн. чл.189 ал.3 във вр. с ал.1 от НПК съдът осъди подсъдимия да
заплати на тъжителя – граждански ищци
направените по делото разноски по 212 лв. представляващи направени разноски за
заплащане възнаграждение на повереник и държавна такса за образуване на делото.
Съдът осъди подсъдимия да заплати по смета на РРС сумата от 200 лева
представляваща ДТ върху уважения размер на гражданския иск.
Мотивиран от
горното съдът постанови присъдата си.
СЪДИЯ :
/Атанас Христов/