Р Е Ш Е Н И Е

№ 256 10.08.2012 г. гр.Разград

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Разградският районен съд

На дванадесети юли две хиляди и дванадесета година

В закрито съдебно заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павлета Д.

Секретар Ганка Атанасова

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдията

Гражданско дело № 1816 по описа за 2012 година,

Обективно съединени искове с правно основание чл.79 и чл. 86 от ЗЗД

Депозирана е искова молба от “А.” ЕООД, ЕИК *** против ЕТ “К. – Т – Т. Т.” , БУЛСТАТ ***, с която са предявени обективно съединени искове за осъждане на ответника да заплати сумата 4 651,20 лв., представляваща стойността на неплатена такса за използвани автогарови услуги за периода м. ноември *** г. – м. февруари *** г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от *** г. до окончателното й изплащане, както и сумата 337,60 лв. представляваща мораторна лихва върху главницата за периода *** г. – *** г. Твърди се, че между страните е сключен неформален договор за ползване на автогарови сулуги, по силата на който ответникът, като ползвател на услугите е следвало да заплаща на ищеца по 5,70 лв. за използван сектор на автогара Р., собственост на последния. След м. юли *** г. ответникът отказал да заплаща цената на услугите. Неплатените му задължения за м. юли и м. август *** г. били предмет на гр. дело № *** г. по описа на РРС, приключило с влязъл в сила съдебен акт. За процесния период по настоящото дело, ответникът отново не бил заплатил дължимото за ползвани автогарови услуги, възлизащо на претендираната сума от 4 651,20 лв., включваща 11,40 лв. за два курса през м. ноември *** г.; 1 533,30 лв. за 269 курса през м. декември *** г.; 1 607,40 лв. за 282 курса през м. януари *** г. и 1 499,10 лв. за 263 курса през м. февруари. За задълженията били издадени фактури № *** г. включваща дължимите суми за месец ноември и декември *** г. за 271 бр. ползвания на сектор на стойност 1 544,70 лв. /с ДДС/, при единична цена на ползване – 5,70 лв. Фактура № *** г., на стойност 1 607,40 лв. включвала задълженията за м. януари *** г. за 282 бр. ползвания при единична цена на ползване – 5,70 лв. и фактура № *** г. на стойност 1 499,10 лв. включвала задълженията за м. фавруари *** г. за 263 бр. ползвания, при единична цена на ползване – 5,70 лв. Първата от посочените три фактури, била изпратена от ищеца на ответника и върната на последния на *** г., като отказана от получателя. Втората и третата от тях, които му били изпратени съответно на *** г. и *** г., също били върнати като отказани, според отразяването в товарителниците на куриерската служба, която следвало да ги достави.

Сочи се още, че ответникът е извършил неправилни плащания на цената на автогаровите услуги за м. декември *** г. и за м. януари *** г. С преводно нареждане от *** г. нареди сумата от 1 192,00 лв., като дължима за м. декември, която му бил върната, като неправилно платена на *** г. По същия начин на *** г. е наредил същата сума, която отново му била върната, като неправилно платена. На *** г. превел пак 1 192,00 лв., като дължима за м. февруари, която също му била върната от ищеца, като неправилно платена с преводно нареждане от *** г. След посочената дата липсвало плащане на задълженията по посочените по – горе фактури. Ищецът претендира и за мораторна лихва за забава върху сумите по фактурите, считано от деня следващ датата на издаването на всяка от тях до *** г. /датата на подаване на исковата молба/, възлизаща на 130,71 лв. по фактура № *** г.; 116,92 лв. по фактура № *** г. и 89,97 лв. по фактура № *** г.

Ответникът, депозира отговора на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК. Твърди нередовност на същата, тъй като от изложените в нея обстоятелства не било видно, дали претенциите на ищеца са за общо извършени от ответника курсове за всички изпълнявани от него линии /тъй като той осъществявал курсове по различни маршрути/, или само за някой от тях, не ставало ясно какъв е броя по месеци и вида на автогаровите услуги, заплащането на които се претендирало. По същество оспорва основателността на исковете, като твърди че между страните действително има сключен договор за ползване на автогарови услуги. Твърди, че отношенията им имат за източник договор от *** г., по който той дължи на ответника наем в размер на 4,00 лв /с ДДС/ на курс, поради което не дължи процесните претендирани от ищеца суми. Твърди, че в процесните фактури не е посочено по кои линии и за кои курсове се отнасят посочените в тях суми, както и че същите не съдържат реквизити по чл. 6 и чл. 7 от ЗСчетоводството. По този начин обосновава и неоснователността на претенцията за мораторна лихва.

Предявява и насрещен иск срещу ищеца, с искане да се признае по отношение на последния, че сключеният между страните договор от *** г. не е изменян, не е прекратен и е в сила и понастоящем и че дължимият от ответника наем за ползване на сектор на Автогара Р. е 4,00 лв. /с ДДС/, съгласно т. 3 от договора, а не петендирания от ищеца 5,70 лв. /с ДДС/. Претенцията си основава на твърдението, че между страните е налице сключен договор /посоченият от *** г./, с който цената на ползваните от него автогарови услуги е определена на 4,00 лв. за сектор. Твърди, че ищецът по първоначалната искова молба му бил предлагал изменение на клаузите на договора включително и в частта за дължимия наем, но до такова изменение не се стигнало, поради липса на съгласие от негова страна. “А.” ЕООД от своя страна започнал да фактурира задължения в размер надхвърлящ уговорения с договора от *** г., а ЕТ отказвал да ги заплаща, в резултата на което собственика на автогарата престанал да допуска водачите на автобуси на търговеца до секторите за периода от *** г. до *** г., през м. януари *** г. и от *** г. до началото на м. декември *** г. Тези действия на ответника по насрещния иск, принудили ищецът по него да заплати фактурираните му задължения до м. август *** г. в по – висок размер от дължимия. След този месец, той продължил да заплаща ежемесечно размера на дължимия по договора от *** г. наем.

Съдът като прецени събраните в хода на производството писмени /дневник на автогара Р. за м. ноември и декември ***, януари и февруари *** г. /89 листа/; обратна разписка и товарителница; фактура № *** г.; извлечения от разплащателна сметка от *** г. и от *** г.; преводно нареждане от *** г.; фактура № *** г.; товарителница от *** г.; извлечения от разплащателна сметка от *** г. и от *** г.; преводно нареждане от *** г.; фактура № *** г.; товарителница от *** г.; извлечения от разплащателна сметка от *** г. и *** г.; преводно нареждане от *** г.решение по вТД № *** г. по описа на РОС; справки от ТР, договор от *** г., проекти на договори от *** г., *** г., *** г., пътни листи; извлечения от дневника на Автогара Р. за периода *** г. – *** г., за м. януари *** г. и от *** г. до *** г.; съставените от ОО “КД – ДАИ” актове на водачите на ЕТ / и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Безспорно установено от доказателствата по делото е, че между страните е сключен един писмен договор за предоставяне на автогарови услуги от *** г., съгласно, който ищецът, в качеството на собственик на автогара Р., се задължава да предоставя автогарови услуги, вкл. да предоставя сектор за пристигащи и отпътуващи автобуси, собственост на ответника по направления: Р. – Р., Р. – В., Р. – Ц. К. Ответникът от своя страна, съгласно т.3 от договора /от раздел “Права и задължения на страните, в частта касаеща задълженията на превозвача/, се е задължил да заплаща на ищеца сумата от 4,00 лв. за курс/ с ДДС/ - наем за полване на автогара и обслужване на пътници. В т.3 от “Общи разпоредби” на същия договор е посочено, че при определени обстоятелства “А.” ЕООД има право да променя договорените цени с едномесечно писмено предизвестие, като в т. 6 е посочено, че договорът важи до промяна в нормативните документи, касаещи автобусните превози. Безспорно установено е и че неколкократно – с проекти от *** г., от *** г. и от *** г., ищецът предлагал на ответника предоговаряне на отношенията между страните, включително и в частта за дължимия наем, като последно посоченото предложение било за цена от 5,70 лв. / с вкл. ДДС/ за всеки курс, посочен в маршрутните разписания на съответната община. Нито един от предложените договори не бил подписан от ответника. Същевременно последният не оспорва обстоятелството, че за процесния период е ползвал автогаровите услуги предоставени от ищеца. Съдът намира за установено и твърдяното от ответника обстоятелство, че за периода м. Август *** г. – м. м. ноември, той не е ползвал автогарови услуги на ищеца, тъй като достъп до тях му е бил отказван. Последното се дължало на обстоятелството, че за периода м. юли и м. август, ответникът не е заплатил дължимите наемни суми от 5,70 лв. за ползван сектор.

От представения дневник на автогара Р. за процесния период е видно, че по отношение на някой от курсовете има отбелязване “неизпълнен курс”, по отношение на други “не представя пътен лист”, като такива отбелязвания са правени не само по отношение на осъществяваните от ответника превози /срещу курсове на “В. – Б.” ООД за *** г., за *** г,. за *** г./л.82, 96, 118/ и др. има същото отбелязване/. За периода м. август – края на м. ноември, срещу всички курсове на ответника е направено отбелязване “неизпълнен курс”.

Съдът намира за установено, при съпоставка на направените отразявания в дневника ня автогарата и показанията на св. С. и св. А. /дъщеря на собственика на ЕТ/, че е имало случаи, в които пътните листи не са бил заверявани въпреки осъществени курсове. Действително последната свидетелка твърди, че заверка не е правена само в случаите, когато не е ползван сектор, поради отказ на ищеца до осигури достъп до автогарата. Показанията й в тази им част, освен като дадени от заинтересован от изхода на делото свидетел, съдът не счита че следва да бъдат кредитирани, поради обстоятелството, че от направените отбелязвания в посочения по – горе период, предхождащ процесния /през който не е спорно, че автобусите не са били допускани до автогарата/, е видно, че в този случай са правени отбелязвания единствено “неизпълнен курс”. Докато в процесния период за някой от курсовете е правено и отбелязване “не представя пътен лист” и то по отношение и на други превозвачи. Ето защо счита за установено, че единствено курсовете, за които е направено отбелязване “неизпълнен”, са такива които не са били осъществени. Всички останали курсове, вкл. и тези с отметка “не представя пътен лист”, са изпълнени реално такива.

Предстявените по делото 5 бр. договори /л. 221 – 225/ между ищеца и други превозвачи ползващи автогарови услуги, сключени в периода края на *** г. – началото на *** г., установяват че договорената между страните цена за ползване е 5,70 лв. с ДДС на курс, посочен в маршрутното разписание.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза. Според заключението по същата за процесния период м.ноември – м. декември *** г. от ответника са извършени 271 бр. курса / 2 от които през м. ноември/, осчетоводени от ищеца във фактура № № *** г. на стойност 1 544,70 лв. /с ДДС/, при единична цена на ползване – 5,70 лв. През м. януари *** г., са извършени 277 бр. курса, чиято стойност при цена от 5,70 лв. възлиза на 1578,90 лв. и при цена от 4,00 лв., възлиза на 1 108,00 лв. Дължимия наем за посочения период е начислен от ищеца във фактура № *** г., на стойност 1 607,40 лв. включваща задълженията за 282 бр. ползвания при единична цена на ползване – 5,70 лв. През м. февруари *** г., от ответника били извършени 262 бр. курса / в заключението неправилно е посочен общ сбор от 245/, за които при цена 5,70 лв. ответникът общо дължи 1 493,40 лв. и при цена 4,00 лв., задълженията за посочения месец възлизат на 1048,00 лв. Задълженията на ответника за този месец са осчетоводени от ищеца с фактура № *** г. на стойност 1 499,10 лв. включваща задълженията за 263 бр. ползвания, при единична цена на ползване – 5,70 лв. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че е приело за брой реално извършени курсове, тези за които в дневника на автогарата е направено записване на данните от пътния лист на превозното средство, с които е извършван съответния курс, без да отчита тези, за които са посочени единствено номера на автобус, извършващ превоза. Посочени са и размерите на дължимите лихви за забава върху претендираните главници, считано от деня следващ датата на фактуриране на задълженията до посочения в исковата молба краен период на търсените обезщетения – *** г. Според заключението, размера на законната лихва по първата от исковите суми 1 544,70 лв. за периода *** г. до *** г. възлиза на 128,48 лв., по втората от тях – 1607,40 лв. за периода *** г. – *** г. възлиза на 116,46 лв. и върху третата 1 499,10 лв. за периода *** г. - *** г. възлиза на 89,99 лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна следното:

В случая безспорно установено е, че през процесния период ответникът е ползвал предоставените от ищеца автогарови услуги. Последното обстоятелство, действително е възможно да се дължи на факта, че при неползването на сектор от автогара Р., поведението на превозвача подлежи на санкциониране, като нарушаващо изискванията на ЗАП и Наредба № 33/99 г. Същевременно едностранното определяне на цени различни от първоначално договорените през *** г. от ищеца, съдът счита, че не бе установено да нарушава забраната за злоупотреба с монополно положение, в какъвто смисъл са твърденията на ответната страна. Действително в представеното решение на КЗК /което не обвързва съда при преценка наличието на посоченото обсотятелство/ е разглеждан въпросът досежено наличието на конкретните хипотези на чл. 21 т. 3 и т.5 от ЗЗК. В случая изтъкнатите в настоящото производство аргументи, съдът намира за относими към разпоредбата на чл. 21 т.1 от ЗЗК. Действително “А.” ЕООД е субект на посочената правна норма, като заемащ господстващо положение по смисъла на закона, доколкото в качеството си на собственик на единствената автогарата в гр. Р., предоставя автогарови услуги, които превозвачите /един от които и ответникът/ по силата на ЗАПревози и подзаконови нормативни актове е задължен да ползва. Не всяко пряко или косвено налагане на цени за покупка, или продажба обаче /каквото съдът счита, че в случая представлява едностранното определяне на цената на услугата от ищеца/, представлява злоупотреба с господстващо положение, а само такова, което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите. В случая самият ответник не притежава последното качество, а и по делото не са представени доказателства за такъв резултат по отношение на потребители по смисъла на ЗЗП. При това, за да се приеме злоупотреба с господстващо положение, следва да бъде установено и че налаганите, определяни цени, са икономически необосновани, в каквато насока по делото също липсват доказателства. В случая страните в настоящото производство са равнопоставени търговски субекти. Ищецът предлага на ответника предоставяне на услуга, като следва да се приеме, че тази услуга съобразно представените от самия ответник проекти на договори, е била с изначално известна нему цена. И доколкото договорът за автогарови услуги е неформален такъв, на ответника е било известно че след месец септември *** г., цените на услугите за наем на сектор са определени от ищеца на 5,70 лв. и след като след тази дата е ползвал тези услуги - обстоятелство, което не се оспорва от самия него, то следва да се приеме, че той дължи процесните суми. При положение, че не е бил съгласен с условията, предложени от ищеца, за него е съществувала възможност да прекрати действието на договора, като преустанови ползването на сектор. И това действително е бил така за определен период от време. Обстоятелствата, които са го мотивирали да продължи да получава предоставената фактически от ищеца престация по ползването на услугите са ирелевантни при преценка основателността на иска. И в случая съдът счита, че не плащането, а ползването на секторите и съпътстващите услуги, представляват конклудентни действия по съгласие от страна на ответника за продължаване действието на договора /макар и мотивиран от изискването на правната норма към превозвачите/, а от тук и на произтичащите от същия задължения за заплащане на цената, на която услугата се е предоставяла от ищеца през процесния период, а именно – 5,70 лв. на курс, за сектор. Самият договор за предоставяне на този вид услугите е реален, поради което с ползването на автогарата, за ответника е възникнало и задължението за плащане. Освен това, този особен вид договорни отношение са уредени от специалните норми на чл. 22 от ЗАП и чл. 53а от Наредба № 33/99 г., съгласно които собственикът на автогарата е длъжен да допуска лицата осъществяващи обществен превоз до автогарата, а последния от своя страна е длъжен да заплаща цени, размерът на които е определен при еднакви критерии за всички превозвачи. По делото въз основа на изложеното по – горе от фактическа страна, не бе установено ответникът да е третиран неравноправно спрямо останалите лица осъществяващи обществен транспорт. Ето защо и предявеният иск съдът счита за основателен. Що се отнася до размера на задължението на ответника, счите че следва да бъдат за приети доказани, претендираните от ищеца с исковата молба суми, за посочения там брой курсове. Заключението на вещото лице, във варианта предложен от него за «реално» извършени курсове, изчислен само на база тези, за които са направени отбелязвания на номера на пътни листи в дневника на автогарата, съдът намира за необосновано. Следва да бъде приет варианта, в който към дължимите суми са включени и отбелязаните в дневника курсове, за които е налице отметка «не представя пътен лист». Поради изложеното по – горе от фактическа страна, съдът счита че и тези курсове са реално изпълнени, макар и некоркектно отразени в дневника. При това положение, за м. ноември и декември, дължима се явява сумата 1 544,70 лв. /с ДДС/ за 271 бр. курса, за м. януари *** г. дължимата сума е 1 607,40 лв. включваща задълженията за 282 бр. курса, и за м. февруари дължими са 1 499,10 лв. включваща задълженията за 263 бр. ползвани курса. По тези съображения и предявения иск следва да бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. Извършените от ищеца плащания, установени от банковите извлечения от *** г., **** г. и *** г. /л.17, 72,77/, удостоверяват извършени плащания на дължим наем за месец декември *** г., м. януари *** г. и м. февруари *** г. в размер на по 1 192,00 лв. Не се спори между страните, а и се установява от доказателствата, че сумите са върнати от ищеца, като неоснователно преведени. Същия не е имал и задължение да ги приема, съгласно разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД.

Изложеното по – горе обосновава не само извода за основателност на първоначалния иск, но и този за неоснователност на прадявения насрещен иск.

По отношение предявения иск за обезщетения за забава върху главниците. Неизпълнението на парично задължения на падежа води до основателност и на претенцията за лихва. И ако клаузата досежно цената на услугата е претърпяла промяна, то и според самите твърдения на ищеца, договорът от *** г. в останалита си част, включително и досежно сроковете за плащане, е продължил своето действие. Ето защо следва да се приеме, доколкото в него е уговорен срок на плащане – до 5 – то число на месеца, в който ще се извършват превозите, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на всяко от периодичните плащания след така уговорения падеж. За изпадането му в забава, по изложените съображения, съдът счита, че не е била и необходима покана от ищеца по смисъла на чл. 84 ал.2 от ЗЗД. Ето защо и доколкото претенцията за лихва касае периоди с начална дата, след изпадане в забава на длъжника /като начална дата е посочена датата следваща фактуриране на задълженията, извършвано значително след пето число на сътоветния месец/ и крайна дата – тази на депозиране на исковата молба, то същата се явява основателна и доказана, в размерите установени от заключението на вещото лице.

Изходът на спора, предпоставя и осъждането на ответника да заплати направените от ищеца в настоящото производство разноски, съответни на уважената част от исковете и на ищеца да заплати на ответника направените от него разноски, съответни на отхвърлената част от исковете, съгласно разпоредбата на чл. 78 ал.1 от ГПК.

Воден от изложеното до тук, съдът

Р Е Ш И

ОСЪЖДА ЕТ “К. – Т – Т. Т.” , БУЛСТАТ ***, с адрес гр. Р., ж.к. “О.” бл.***, ет.*** ДА ЗАПЛАТИ на “А.” ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. Р., бул. “А. в.” № *** сумата 4 651,20 лв. – дължима цена на ползвани автогарови услуги за периода м. ноември *** г. – м. февруари *** г., от които 11,40 лв. – дължими за два курса през м. ноември *** г.; 1 533,30 лв. за 269 курса през м. декември *** г.; 1 607,40 лв. за 282 курса през м. януари *** г. и 1 499,10 лв. за 263 курса през м. февруари.

ОСЪЖДА ЕТ “К. – Т – Т. Т.” , БУЛСТАТ ***, с адрес гр. Р., ж.к. “О.” бл.***, ет.*** ДА ЗАПЛАТИ на “А.” ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. Р., бул. “А. в.” № *** сумата 128,48 лв. – лихва за забава върху сбора от дължимата наемна цена за м. ноември и м. декември *** г., за периода *** г. – *** г.; сумата 116,46 лв. – лихва за забава върху дължимата наемна цена за м. януари *** г. за периода *** г. - *** г. и сумата 89,97 лв. - лихва за забава върху дължимата наемна цена за м. февруари *** г., за периода *** г. – *** г., като отхвърля исковете за разликата до първоначално претендирания размер по отношение на първите две обезщетения, като недоказани.

ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения насрещен иск от ЕТ “К. – Т – Т. Т.” , БУЛСТАТ ***, с адрес гр. Р., ж.к. “О.” бл.***, ет.*** против “А.” ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. Р., бул. “А. в.” № ***, с който се претендира да бъде установено, че сключеният между страните договор от *** г. не е изменян в частта досежно дължимия месечен наем за ползване на сектор в АГ Р., възлизащ на 4,00 лв./ с ДДС/ на курс, какъвто се дължи и понастоящем.

ОСЪЖДА ЕТ “К. – Т – Т. Т.” , БУЛСТАТ ***, с адрес гр. Р., ж.к. “О.” бл.***, ет.*** ДА ЗАПЛАТИ на “А.” ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. Р., бул. “А. в.” № *** сумата 1009,51 лв. за разноски по производството.

ОСЪЖДА “А.” ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. Р., бул. “А. в.” № *** ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ “К. – Т – Т. Т.” , БУЛСТАТ ***, с адрес гр. Р., ж.к. “О.” бл.***, ет.*** сумата 0,18 лв. за разноски по производството.

Решението подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: