МОТИВИ към присъда № 250/ 13.05.2013 г. постановена по НОХД № 113/2013 г. по описа на РРС.

Обвинението срещу подсъдимия Е.Б.А., е за това че: - на 03.11.2012 г. в гр. Разград е направил опит да причини средна телесна повреда на Т.Н.Г. ***, изразяваща се в опит да го намушка с нож в областта на корема, което да доведе до проникване в коремната кухина на пострадалия, вследствие на което Г. е получил прободно-порезна рана по задновъншната страна на лявата предмишница в средната й трета и насиняване на кожата с лек оток на меките тъкани в лявата половина на челото, на границата с окосмената част на главата главата, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия, като деянието е извършено по хулигански подбуди и е останало недовършено по независещи от дееца причини - престъпление по чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 във вр. с чл. 129 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 18 ал.1 от НК и че: - на 03.11.2012 г. в гр. Разград се е заканил с убийство на Т.Н.Г. ***, като това заканване би могло да възбуди основателен страх у пострадалия за осъществяването му – престъпление по чл. 144 ал.3 вр. с ал.1 от НК.

Представитeлят на РРП поддържа обвинението и го счита за доказано. Предлага на съда да признае подсъдимия А. за виновен, като му наложи наказания както следва – за престъплението по чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 във вр. с чл. 129 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 18 ал.1 от НК– три години лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено за изпитателен срок от пет години и за престъплеинето по чл. 144 ал.3 вр. с ал.1 от НК – една година и шест месеца, изпълнението на което да бъде отложено за изпитателен срок от три години. Предлага определяне на общо наказание в размер на по – тежкото от така наложените, а именно три години лишаване от свобода, изпълнението на което на осн. чл. 66 от НК да бъде отложено за срок от пет години.

В хода на производството, като граждански ищец и частен обвинител е конституиран пострадалият К., който предявява граждански искове срещу подсъдимия в размер на 10 000 лв., всеки от тях представляващи обезщетение за причинените с престъпленията по чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 във вр. с чл. 129 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 18 ал.1 от НК и по чл. 144 ал.3 вр. с ал.1 от НК, неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тях от датата на деликтите до окончателното им изплащане.

Подсъдимият дават обяснения по повдигнатите му обвинения, като не се признава за виновен.

Разградският районен съд, като прецени събраните в хода на съдебното следствие доказателства и доказателствени средства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Подсъдимият А. е женен, като има родено едно малолетно дете от брака си със – Ф.А.. Няколко месеца преди осъществяване на инкриминираните в обвинителния акт деяния, у него започнали да се пораждат съмнения, че съпругата му, му изневерява. Тези съмнения се засилили, когато два дни преди инкриниминарните в обвинителния акт деяния, той се върнал ненадейно в семейното жилище, находящо се в гр. Р.******” около 00,00 ч., в час, в който следвало да бъде нощна смяна, тъй като се оказало че работния му график е променен. При завръщането му в апартамента, го посрещнала съпругата му, която излязла от спалнята облечена с боксерки. В спалнята бил и пострадалия Г.. Обяснението което двамата дали на подсъдимия било, че пострадалия по молба отправена до него от жената на А. по скайп бил дошъл в дома му, за да й донесе цигари. Това твърдение, подсъдимия счел за нелогично и решил, че присъствието на Г. в дома му, в този час от денонощието, в спалнята на апартамента е несъмнено доказателство за изневярата на жена му и за поддържаната от нея извънбрачна връзка с пострадалия. Извикал родителите на съпругата си, но не получил от тях очакваната подкрепа в укорите към поведението й. Обадил се и на майка си – св. И., за да й каже за случилото се, която от своя страна се обадила на сестра си св. С. и я изпратила в дома на сина си. При тръгването на пострадали от апартамента А. го предупредил, че ще изпрати хора, които да го набият и поискал да разбере номера и марката на автомобила, който Г. управлявал. Същата вечер, след разговорите помежду си и с техните близки, двамата съпрузи взели решение да се разделят фактически. Жената на А., заедно с дъщеря им напуснала жилището и се установила в дома на родителите си на бул. “*****”, бл. “***”.

След полунощ на 03.11.2012 г, подсъдимият, който въпреки раздялата, не желаел да се разведе със съпругата си, с която през деня на 02.11.12 г. били провели разговор за бъдещ такъв съдебен процес, се отправил към дома на родителите й за да се увери дали наистина тя му изневерява. С това намерение той се отправил към жилището, с решение, ако евентуалният любовник се появи, да се саморазправи с него. Пристигнал в блока и след като съпругата му му отворила входната врата, влязъл в апартамента и огледал една по една стаите, но не намерил там никого.

Междувременно пострадалият, по мобилният телефон на негов приятел – св. Т., чиито номер бил дал за контакт на жената на А., получил СМС, който го канел в апартамента на родителите й и който бил подписан с нейното име. Съобщението било изпратено от номер, различен от този на съпругата на А.. Изчитайки текста му, пострадалият незабавно се отправил към жилището, което последната обитавала.

Влязъл във входа на блока, без да светне осветлението, качил се качил в асансьора и се отправил към последния етаж, където се намирал апартамента на А..

В момента, в който Г. отворил вратата на асансьора, подсъдимият, който се намирал на площадката на етажа го видял и се отправил към него, с нож в дясната ръката, с репликите “Пак ли ти бе?! Ще те убия!”. Заставайки на вратата на асансьора А. нанесъл удар с лявата си ръка в дясната част на челото на пострадалия и започнал да замахва с ножа си към него. От своя страна Г. се опитвал едновременно да се брани с ръце и да излезе от тясната кабина. Няколкото удара на А. отправени с нож в дясната му ръка в посока отдолу-нагоре, не успели да достигнат до тялото на Г.. Докато последният се отбранявал обаче, върхът на оръжието на подсъдимия пробол лявата му ръка, причинявайки му рана. Непосредствено след това, Г. успял да излезе от кабината, преминавайки странично от подсъдимия, като държал ръцете му и побягнал към изхода на блока по стълбището. Тогава усетил и болка в лявата си ръка и пипайки ръкава на якето с което бил облечен, усетил че е мокър и разбрал, че е от кръвта от причинена му рана. А. го следвал, с ножа в ръката си, повтаряйки неколкократно репликите: “Ще те убия!”. Г. обаче успял да се отдалечи на достатъчно разстояние от него и след като излязъл от блока се отправил към близката таксиметрова пиаца, където се качил в автомобил управляван от св.Й.. От своя страна подсъдимият, след като не успял да проследи посоката на движение на пострадалия извън сградата, се върнал обратно в блока, в апартамента на родителите на съпругата си.

Междувременно свидетелите Ан. и Д. – съседи на последните, се били събудили от шума, предизвикан от нападението на подсъдимия над пострадалия. Възрастните хора излезли на стълбищната площадка, в момента в който подсъдимия също крещял на жена си в апартамента, в който се намирали тя и детето му. Подсъдимият излязъл от жилището и показвайки на свидетелите ножа, с който бил наранил Г. им обяснил, че с него е “наръгал” един човек и с него ще заколи и жена си. След като свидетелите му отключили вратата на стълбищната площадка, подсъдимият си тръгнал. Същата вечер, след инцидента той се обадил и на св. Е., на който казал: “Наръгах онова момче” и му казал, че ще спука гумите на колата му.

Пострадалият пък, се прибрал в дома си и след като видял раната на лявата си ръка, се обадил на свой приятел, който го откарал до МБАЛ “Св. Ив. Рилски”, където тя била хирургично обработена.

Междувременно по получен сигнал за семеен скандал, пред жилището на родителите на А., пристигнал свидетелят Е. ***. След като получил информация за случилото се от св. Ан. и Д., той се отправил към Спешен център, където открил пострадалия, които му разказал за случилото се и за това, кой е причинил нараняването му. След това свидетелят предприел действия целящи да установят местонахождението на подсъдимия. Не го открил на адреса, на жилище му. Срещата между подсъдимия и полицейските служители се състояла едва два часа по – късно, на място посочено от самия подсъдим – Бензинстанция “Ромпетрол”. А. било обискиран от Е., като при обиска у него не било открито никакво оръжие. Пред свидетеля подсъдимя заявил, че нож у него не е имало при срещата му с Г.. Не отрекъл, че го е нападнал, но твърдял, че ако има наранявания по тялото на пострадалия, те може да са причинени от връзката с ключове, с които посягъл към ръцето му. Идентична на тази версия за инцидента подсъдимият поддържала и пред св. И., на която по – късно разказал за случилото се.

Действителното оръжие, което А. е ползвал при нападението си над Г. било сгъваемо джобно ножче, с дължина на острието - с посочените белези, същото е възприето и описано както от пострадалия, така и от свидетелите Ан. и Д..

Гласните доказателства по делото – показанията на св. Т., установят, че вечерта непосредствено след нападението над него, бил много изплашен и блед. След датата на инцидента пострадалия престанал да излиза навън, нямал желание да се среща с приятели, стоял преимуществено в дома си.

Видно от заключението по назначената в хода на досъдебното производство съдебно медицинска експертиза, изслушано и прието от съда в хода на съдебното следствие на пострадалия са причинени прободно – порезна рана, по задновъншната страна на лявата предмишница в средната й трета и насиняване на кожата с лек оток на меките тъкани в лявата половина на челото, на границата на окосмената част на главата, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия. В Съдебно заседание, експертът уточнява, че средния оздравителен срок на нараняването е 10 дни. Сочи, че характеристиките на раната на предмишницата – прободно порезна рана, предполагат, че същата е причинена от предмет с остър режещ ръб. Същите изключват причиняване с предмет, който не притажава такъв ръб /ключ/, тъй като раната би била разкъсно – контузна. Самата рана, сочи експерта, е от характерните “защитни наранявания”, поради областта в която е локализирана – задна външна страна. Сочи още, че не е в състояние, при наличната медицинска документация, да бъде преценена дълбочината на тази рана.

Приетото от съда заключение по назначената съдебнопсихиатрична експертиза, установява, че подсъдимият не страда от психично заболяване, като същевременно показва характерови особености – завишение на реактиван агресивност, което свидетелства за агресивно отношение към социалното обкръжение и подчертан стремеж за доминиране; ригидност; подозрителност; своенравност; импулсивно поведение; Още от началото на брака си подсъдимия проявява силна ревност, като доминираща тема през целия период на брачно съжителство /седем години/ са неговите еревнаторни изживявания. При засягане на темата, сочи вещото лице, А. е с повишен психичен тонус, става емоционално приповдигнат, действен, уверен в себе си и в правотата на твърденията си на. В съдебно заседание експертът уточнява, че доминираща тема в последните години от съжителството със съпругата му, за подсъдимия е именно тази – за нейна изневяра.

Съдът намира за установена горната фактичеса обстановка въз основа на събраните в хода на съдебното следствие гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Г., Е., Ан., Д., Й., Т., Е., С., И., А., които са непротиворечиви и взаимно допълващи се. Обясненията на подсъдимия, в които твърди, че нож в него не е имало и че е посегнал и наранил в ръката Г. с връзката ключове, находяща се в него, не само противоречат на посочените по – горе свидетелски показания на Г. и на показанията на Ан. и Д., но се опровергават категорично и от заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза. Действително последно посочените двама свидетели, не са въприели пряко нанасянето на удара с нож в ръката на пострадалия, но са възприели оръжието, което сам подсъдимия непосредствено след деянието им е показал, при това тези му действия са били придружени и с направеното от него самопризнание пред тях, за причиненото с този нож нараняване на Г.. Идентични са били и репликите му към бащата на неговата съпруга – св. Е., при телефонният им разговор, след инцидента. Разказа на подсъдимия за случилото се пред неговата леля, братовчед и майка му – свидетелите С., И., А., съвпада с пресъздаденото от него в хода на съдебното производство. Изявленията си пред тях обаче, подсъдимият е направил едва много по – късно, след предаването си на органите на МВР, което предполага, че е разполагал с достатъчно време, в което да изгради своя защитна теза и да я поддържа и понастоящем. Същата обаче, както бе посочено, съдът не счита за достоверна поради противоречието и със свидетелските показания по делото и със заключението по експертизата. Характеристиките на причинената на пострадалия рана, според същото, са такива, щото изключват вероятността да са причинени от ключ, а единствено от твърдяното от предмет с остър режещ ръб, какъвто е описания от свидетелите държан от подсъдимия нож. Обстоятелството, че такъв не е намерен при задържането на подсъдимия, също не разколебава извода за вида на оръжието, с което е нанесено увреждането на лявата ръка на Г., пак поради факта, че установената хронолигия на събитията е позволявала на А. да изхвърли или скрие същото. Ето защо, в тази им част, обясненията на подсъдимия съдът счита единствено за защитна теза и намира, че не следва да бъдат кредитирани. Що се отнася до останалата част на изложеното от него в хода на съдебно заседание, касаещо отправените от него и пресъздадени от свидетелите закани за убийство, съдът намира за истинни. Твърдението му обаче, че е възможно да е изрекъл такива думи, но това се дължало само и единствено на обстоятелството, че е бил много ядосан от изневярата на жена си, се оповергава от останалите доказателства и доказателствени средства по делото, поради направенете от него извънсъдебни самопризнания несопсредстевон след деянието. Така установената и приета от съда фактическа обстановка, се подкрепя и от приетите заключения на съдебномедицинските и съдебнопсихиатрични експертизи.

Подсъдимият е неосъждан.

Въз основа на изложеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира следното:

С деянието си подсъдимият е осъществил състава на престъпленията по чл. 130 ал. 1 от НК и по чл. 144 ал.3 от НК. Повдигнатото обвинение за осъществено престъпление по чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 във вр. с чл. 129 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 18 ал.1 от НК, съдът намира за недоказано по следните съображения. На първо място, за да се приеме наличие на опит за причиняване на средна телесна повреда, необходимо е по несъмнен и безспорен начин да е доказано, че подсъдимяит е целял да причини точно посочения в обвинителния акт вид увреждане на пострадалия – нараняване проникващо в коремната кухина на последния. Обстоятелството, че според показанията на пострадалия, подсъдимия е замахвал към областта на корема му, с ножа който е държал в ръката си, не е достатъчно за да се формира категоричен извод, за наличие на пряк умисъл у А. за причиняване именно на такова увреждане. Опит към умишлено престъпление е възможен единствено при посочената конкретна форма на вина – пряк умисъл. В случая, като веществено доказателство по делото не е приобщено и средството, с което е причинена прободно- порезната рана на Г., поради което и единствено въз основа на показанията на последния не може да се заключи годността на същото да причини такова проникване. Освен това размерите на помещението – асансьорна кабина, в което ударите на А. към пострадалия са били нанасяни с ножа, са такива, щото не позволяват движения на ръката на последния различни от описаните от Г.. Това че свидетелят ги е възприел и възпроизвежда като такива насочени именно към корема му, не е достатъчен за да се заключи, че подсъдимия е целял причиняването на този конкретен съставомерен резултат, инкриминиран в обвинителния акт. При положение, че никой от тези удари не е попаднал в посочената област, и то по начин и в дълбочина достатъчна щото да доведе до нараняване проникващо в коремната кухина, то не може да се приеме, че обвинението за опит за престъпление по чл. 129 от НК е доказано. На практика липсват категорични доказателства всички удари да са били насочени именно към коремната кухина на пострадалия по начин и с интензитет позволяващи проникване в нея. Всъщност непосредствената близост между пострадал и подсъдим, при отправянето на тези удари, също е аргумент в подкрепа на извода, че подсъдимият не е искал настъпването на конкретно определените общественоопасни последици на престъплението по чл. 129 НК, тъй като точно тази близост е позволявала тяхното причиняване ако същите са били целени от него. Ето защо и при осъществено от подсъдимия деяние при евентуален умисъл, то той следва да носи наказателна отговорност единствено за причинения и установен престъпен резултат, а именно – временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия, поради получените от последния прободно – порезна рана, по задновъншната страна на лявата предмишница в средната й трета и насиняване на кожата с лек оток на меките тъкани в лявата половина на челото, на границата на окосмената част на главата. Действително ако бе доказано, че леката телесна повреда е осъществена по хулигански подбуди, то съдът следваше да се произнесе със съдебния си акт досежно съставомерността на престъплението по чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 от НК. Този квалифициращ признак на деянието обаче, съдът също на мира за недоказан в настоящото производство. Хулиганските подбуди, като квалифициращ признак на престъпленията против личността, изключват наличието на личен мотив. “Основният мотив на дееца е не да засегне пострадалото лице, а да изрази явно неуважение към обществото и да демонстрира незачитане приетите норми на поведение чрез посегателство върху пострадалия.», се казва в Решение № 641/91 г. нпо н.д. 287/91 г. на ВС, което макар и касаещо хулигански подбуди при престъплението по чл.116 от НК, е относимо и спрямо разпоредата на чл. 131 ал.1 т.12 от НК, доколкото същата бе въведена едва с измененията на Кодекса през 2002 г. От установеното от фактическа страна по настоящото дело обаче, по категоричен начин се доказва наличието на личен мотив у пострадалия за осъществяване на деянието. Желанието за саморазправа с любовника на жена му, е било формирано у подсъдимия още преди нападението над Г.. Дали съпругата му действително е имала интимна връзка с последния е обстоятелство ирелевантно. Достатъчно е, че у А. е била формирана такава увереност и то въз основа на обективни факти /предходното нощно посещение на младежа в семейното жилище/. Появата на Г. на инкриминираната дата, вече е довела и до физическата саморазправа с него, мотивирана от доминиращата в поведенито на подсъдимия ревност. Извън това, следва да бъде отбелязано и че не бе установено преди, или по време на деянието, същото да се е съпровождало от хулигански действия на подсъдимия, които и да са стимулирали осъществяването му и то да е последица от тези действия. Цитираната от повереника на пострадалия задължителна съдебна практика, касае престъплението хулиганство и формата на вина при която то може да бъде осъществено. Обстоятелството че престъплението по чл. 325 от НК може да бъде осъществено при евентуален умисъл е безспорно. Но подбудите за осъществяване на престъплението са психични елементи на престъпното деяние извън вината, поради което и изложената от частния обвинител теза не може да бъде споделена. Ето защо и както бе посочено по – горе, осъщественото от подсъдимия представлява престъпление по чл. 130 ал.1 от НК, поради причинените на пострадалия прободно – порезна рана, по задновъншната страна на лявата предмишница в средната й трета и насиняване на кожата с лек оток на меките тъкани в лявата половина на челото, на границата на окосмената част на главата, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия. За това престъпление обаче, съгласно разпоредбата на чл. 161 от НК наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия и при липса на направено искане в хода на съдебното следствие по реда на чл. 287 ал.5 от НПК, за произнасяне с присъдата за посоченото престъпление от частен характер – лека телесна повреда, за съда остава единствената правна възможност да признае подсъдимия за невиновен и да го оправдае по така повдигнатото обвинение за престъпление по по чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 във вр. с чл. 129 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 18 ал.1 от НК.

Що се отнася до поддържаната от защитата теза за осъществяване на телесната повреда в състояние на физиологичен афект, то макар съдът да не дължи произнасяне по нея, съобразно извода за липса на съставомерно престъпление от общ характер, следва да бъде отбелязано само следното: Действително съпружеската изневяра може да представлява тежка обида по смисъла на чл. 132 от НК, но решението за осъществяване на престъплението следва да е възникнало внезапно именно в състоянието на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. В случая подсъдимия, сам се е поставил в ситуация, в която е очаквал появата на Г. и то с предварително взето решение да се разправи с него, което е придобило и конкретната си проявна форма с причиняването на леката телесна повреда.

Що се отнася до съставомерността на деянието по чл. 144 ал.3 от НК, то съдът намира за безспорно доказано същото както от обективна, така и от субективна страна. Престъплението по посочения текст от закона е съставомерно, при наличие на отправени към пострадалия закани, които са в състояние да възбудят у него основателен страх от осъществяването им. При предприетото от страна на подсъдимия към пострадалия нападение с нож, след предходната им среща, в която А. е бил записал и номерата на колата на пострадалия и го е бил предупредил, че ще пострада физически, отправените нееднократно реплики “Ще те убия”, безспорно са били в състояние и са възбудили у Г. основателен страх от осъществяването им. Посочените по - горе обективни обстоятелства, правещи вероятно изпълнение на отправените закани, като елемент от състава на престъпението, са били налични към момента на осъществяване на деянието. Насочените от А. към пострадалия движения с нож в ръката, съпроводени и с репликите че ще бъде убит, несъмнено обективно са били възприети от пострадалия като реална опасност за осъществяване на убийството и са били в състояние да възбудят у него основателен страх от осъществяването на заканите. Реалността на същите е била подсилена и от последващите действия по преследване на Г. по стълбите на блока от А. с нож в ръка. Реакцията на самия пострадал също е такава, налагаща извода, че той реално се е чувствал застрашен от действията на подсъдимия, макар за съставомерността на деянието да не е необходимо заканите да са възбудили страх, а е достатъчно да са били в състояние да възбудят такъв. От своя страна подсъдимият, също е съзнавал че отправените от него реплики към пострадалия са съпроводени с действия, които правят заканата за убийство реална. Съзнавал е общественоопасния характер на отправените заплахи, че същите се възприемат, като реални от пострадалия и е искал настъпването на общественоопасните последици от деянието си – да създаде у пострадалия усещането за реална и непосредствена угроза от убийство. По изложените съображения, съдът намира деянието на подсъдимия за осъществяващо признаците от обективна и субективна страна на престъпление по чл. 144 ал.3 от НК.

Съставомерността на деянието, предполага и ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия. При индивидуализацията на следващото се такова, съдът намира че то следва да бъде определено по реда на чл. 54 от НК. Липсват многобройни или изключителни смегчаващи отговорността обстоятелства, които да налагат приложение разпоредбата на чл. 55 от НК и определяне на наказание по посочения текст от закона. При индивидуализацият на предвиденото за това престъпление в особената част на НК наказание “лишаване от свобода” до шест години, като смегчаващи отговорността обстоятелства, съдът прецени тези свързани с ниската степен на обществена опасност на подсъдимия, който е неосъждан и за който по делото липсват лоши характеристични данни. Като отегчаващи отговорността обстоятелства, бе преценена степента на обществена опасност на осъщественото от него деяние – обстоятелството, че подсъдимият е търсел срещата си с пострадалия, като доказателство за изневярата на своята съпруга, че е отишъл в нейния апартамент именно с намерение да се саморазправи с евентуалния й любовник, че освен отправената към пострадалия вербална закана, той е предприел и действия кожжито са били в състояние да предизвикат увреждане на телесната неприкосновеност на Г., и са приключили със съставомерен резултат. Като отегчаващи отговорността обстоятелства касаещи степента на обществена опасност на самия подсъдим бе отчетена и проявената от него престъпна упоритост при осъществяване на деянието, изразяваща се и в преследване на пострадалия със закани и с нож в ръка по стълбите на жилищния блок, след заканите отправени към него в асансьорната клетка. Ето защо и при относителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, съдът намира че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание към средния размер предвиден в закона, а именно две години и шест месеца лишаване от свобода. При наличието на материалноправните предпоставки за това /подсъдимият е неосъждан, наложеното наказание е до три години/ и като счете, че за постигане целите предвидени в чл. 36 от НК и преди всичко за поправянето на подсъдимия, наложеното наказание не следва да бъде търпяно ефективно, съдът намира че неговото изтърпяване следва да бъде отложено по реда на чл. 66 от НК. Намира обаче, че за да бъде постигнат целения от правната норма ефект, изпитателния срок следва да бъде определен на максималния такъв предвиден в закона. Определящи в тази насока намира че са обстоятелствата очертаващи подсъдимия, при който личните емоционални преживявания/ревността му/ са с превес, пред защитените от закона ценности /телесната неприкосновеност на пострадалия/. С определянето на максималния предвиден от закона изпитателен срок, съдът намира че най – пълно биха били постигнати целите на специалната превенция, като по този начин подсъдимият бъде възпрян от осъществяване други идентични противообществени прояви, повлияни от неговата субективна ценностна система, но с изтичане на този по – продължителен времеви отрязк биха били постигнати в пълнота и превъзпитателните цели на наказанието.

Съставомерността на деяниета на подсъдимия, предопределя и извод за основателност на гражданско- правните претенции на пострадалия. По отношение на първото деяние – това по чл. 130 ал.1 от НК, съдът намира, че макар и подсъдимият да е признат за невиновен в осъществяването му, поради обстоятелството, че то представлява престъплеине което се преследва по друг процесуален ред, то в настоящото производство се следва произнасяне по предявения за причинените с него неимуществени вреди, граждански иск. Този извод се налага от обстоятелството, че по несъмнен начин в производството се установява наличието на всички елементи от състава на непозволеното увреждане – виновното и противоправно поведение на подсъдимия, настъпилата вреда / телесните увреждания на пострадалия/ и причинната връзка между тях. Шо се отнася до размера на претенцията, съобразно установения характер на причинените леки телесни повреди и обстоятелството, че са две на брой, незначителния срок за възстановяване, който установява експертизата, ненадхвърлящ 10 дни, съдът намира за съответен на претърпените от пострадалия болки и страдания, определен по реда на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетението от 700,00 лв. По идентичен начин стои въпросът и за следващото се обезщетение от престъплението, за което подсъдимят е признат за виновен – това по чл. 144 ал.3 от НК. Причинените с него неимуществени вреди, също подлежат на репариране в настоящото производство, тъй като и по отношение на същото доказан се явява осъществения деликт. На обезщетяване подлежат всички негативни неблагоприятни психически емоции претърпени от пострадалия в резултата на престъпното посегателство над него, осъществяващо признаците на посоченото престъпление. В тази насока, като определящи за следващия се размер на обезвреда, бе преценен преживения от пострадалия страха, който той е изпитал при осъществяване на деянието, което чувство го е съпътствало и значителен период от време след осъществяване на инкриминираното деяние. Промяната в поведението му, довела и до промяна в стереотипа му на живот – ограничения контакт с приятели и близки, поради негативните му психически изживявания, причинени от заканите към него, също следва да бъдат съобразени. Ето защо и при спазване на принципа за справедливост, съдът намира за съотеветен на причинените с престъплението неимуществени вреди, размер на обезщетението от 1 000 лв. Върху двете суми, съгласно разпоредбите на гражданския закон се дължи и лихва за забава, считано от датата на деликта – 03.11.12 г. до окончателното им изплащане. В посочените размери предявените граждански искове следва да бъдат уважени, а в останалите им части до първоначално предявените им размери исковете, следва да бъдат отхвърлени като недоказани.

Признаването на подсъдимия за виновен, предпоставя и осъждането му да заплати напревните по делото разноски и следващата се държавна такса върху уважената част от гражданските искове.

В този смисъл съдът постанови присъдата си.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: