Р Е Ш Е Н И Е № 195 гр. Разград, 28.06.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публичното заседание на 13.06.2013г. в състав:Районен съдия: Атанас Христов при секретаря Ж.Р., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 995 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Депозирана е молба от Р.М.Р.,
чрез пълномощника си адв. Г.Ц. ***, с
която са предявени обективно съединени искове срещу ГД “Изпълнение на
наказанията” по иск с правно основание чл.211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 във
вр. с ал.6 ЗМВР и чл.19, ал.2 ЗИНЗС, с изменение по чл. 214, ал.1 ГПК, за заплащане на сумата 865.92 лв.,
представляваща неизплатена част от трудовото му възнаграждение за три години назад
от предявяването на иска /дата на подаването на ИМ е 28.06.2012г. –
вж. пощенското клеймо л. 8/, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба - 28.06.2012 г.,
и иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане
на сумата от 212.30 лв. представляваща лихва за забава за всяка месечна сума за
периода от падежа на всяко вземане. Срещу ГДИН е предявен и иск, с правно
основание чл. 211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 ЗМВР и чл. 212, ал.5, т.2 във вр.
с ал. 3 ЗМВР /обн. ДВ бр. 122 от
19.12.1997 г., отм., бр.
17 от 24.02.2006 г./, във вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС и
за установяване, че ищецът има да ползва допълнителен отпуск за извънредния
труд който е положил за времето от назначаването му при ищеца до депозираното
на ИМ. Предявени срещу ГДИН и ТП НОИ – Разград са и искове по чл. 1 ЗУТОССР във
вр. с чл. 124 ГПК, за установяване, че времето на положения извънреден труд
представлява допълнителен трудов и осигурителен стаж.
В исковата си молба
сочи, че е служител на ГД”ИН” от 18 септември 2000г. на длъжност “надзирател”,
че полага 24 часови смени, от които работодателят му плаща само за 22 часа и 30
мин. Счита, че останалите 90 мин. не са почивка, тъй като по време на същата
нямат право да събличат униформата си и да напускат района на поделението, т.е.
е на разположение на работодателя в готовност да изпълнява служебните си
задължения, ако се наложи това. Сочи, че тези почивки не са фиксирани, а се
ползват, когато задълженията позволяват това. Сочи, че това е несъщинска
почивка според практиката на съда на европейските общности, съставлява част от
работното време на служителя и трябва да бъде заплатена. Счита, че тези 90 мин
се явяват извънреден труд. Твърди, че е положил смени, които са над тримесечния
лимит. Претендира разноски.
Ответникът ГДИН, чрез
пълномощника си юрисконсулт М. И.,
оспорва допустимостта на исковете и иска прекратяване на производството.
Сочи, че подзаконовите актове, регламентиращи 90 минутната почивка не са
оспорени по съответния ред. Признава, че ищецът работи в ОС “Изпълнение на
наказанията” гр.Разград, сектор “Арести” от 18.09.2001 г. Твърди, че според
т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007 г.
на Министъра на правосъдието времето за почивка, както и времето за
управление при кризи и отбранително-мобилизационна подготовка и за участие на
изпълнение на задачи, свързани с тях, не се включва и не се отчита за работно
време. Сочи, че ищецът не е посочил конкретна разпоредба на Директива на
европейския парламент и съвета 2003/88/ЕО от 04.11.2003 г. относно някои
аспекти на организацията на свободното време. Счита, че процесния период не
може да бъде признат за осигурителен и трудов стаж, тъй като в този период не е
полаган труд и за него не са внесени осигурителни вноски, както и че трудовия и
осигурителен стаж, натрупан като извънреден труд се удостоверява единствено при
прекратяване на служебното правоотношение. Счита, че при определяне размера на
иска ищецът не е взел предвид, че в част от периода е бил редовна смяна, както
и че е ползвал платен годишен отпуск. Намира за недопустим иска за
претендирания допълнителен отпуск. Прави възражение за погасителна давност. Иска
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Искът за установяване на
трудов и осигурителен стаж е предявен и срещу ГДИН и ТП на НОИ – Разград. Ответникът ТП на НОИ – Разград не депозира отговор на ИМ.
В хода на производството, чрез Директора
В. Н. и пълномощника си юрисконсулт
С.И. В. оспорват иска за признаване на трудов и осигурителен стаж.
Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:По иска с правно основание чл.211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 във вр. с ал.6 ЗМВР и чл.19, ал.2 ЗИНЗС:Безспорно между страните е, че за процесния период същите са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „надзирател” в Следствения арест гр. Разград, към ГДИН от 18.09.2000г., като работното време е било уговорено при сумарно отчитане за тримесечен период. Служебно правоотношение възниква по силата на назначение въз основа на заповед между държавния служител и орган на държавна власт, като ищецът по настоящото дело за процесния период е държавен служител по смисъла на чл.20, ал.1, т.1 от ЗИН /отм./ и чл.19, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, като според ал.4 на първия текст и според ал.2 на втория текст, по отношение на трудовото правоотношения на служителя са приложими разпоредбите на ЗМВР. Безспорно е също, че трудът е полаган по график, на смени по 8, 12 и 24-часови дежурства. 24 – часовите дежурства, са отчитани и заплащани 22 часа и 30 минути труд съгласно чл.16 от Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г., т.е. 90 минути /един час и тридесет минути/ от 24-часовото дежурство, определени за почивка съгласно чл.301, ал.4 ППЗИНЗС, не са отчитани и не са заплащани като положен труд. Безспорно е, че ищецът е полагал труд съобразно уговореното в периода на описаните в исковата молба 24-часови дежурства.
Спорен е въпросът, дали в рамките на 90-те минути от 24-часовото дежурство ищецът е полагал труд, т.е. дали за това време му се дължи заплащане на възнаграждение /което би имало характер на възнаграждение за положен извънреден труд, доколкото е над отчетеното сумарно работно време/.За решаване на този въпрос следва да се отчетат специфичните условия на полагане на труд от ищеца, регламентирани в специалния закон. Съгласно чл.301, ал.6, изр.2 ППЗИНЗС, ищецът има право да почива, без да се съблича, и не може да напуска района на поделението. Страните не спорят, че в рамките на тези 90 минути от 24-часовото дежурство ищецът е бил на разположение на работодателя в рамките на предприятието /ареста / и в готовност да изпълнява при нужда служебните си правоотношения и по време на почивката.
Според §1, т.2 от Наредба №15 от 31.05.1999г. за условията, реда
и изискванията за разработване и въвеждане на физиологични режими на труд и
почивка по време на работа, почивките по време на работа са специално
организирани и регламентирани от работодателя периоди на пълно прекъсване на
дейността по време на работния ден /работната смяна/, които се използват от
работещите за отмора и възстановяване от въздействията на факторите на
работната среда и трудовия процес и са част от работно време.
При тези факти съдът
намира, че 90 – те минути, определени за почивка в рамките на 24-часовото
дежурство, съставляват част от работното време на ищеца, в рамките на което той
изпълнява, макар и в ограничен обем, трудови задължения. Извод за това съдът
прави от съдържанието на тази законоустановена почивка, а именно – тя не
съдържа присъщите за почивката белези, свързани с правото на служителя да
разполага с времето си. Напротив, по изрична разпоредба на закона почивката се
осъществява в рамките на предприятието на работодателя и то при ограничен режим
на почиване /с носене на униформа/. Следователно, в процесния случай, ищецът е
на разположение на работодателя през всички часове от 24-часовото дежурство,
като през 90 минути от тях изпълнението
на трудовите му задължения е значително ограничено, но не и преустановено.
Следователно в рамките на тези 90 минути
е налице хипотезата на полагане на труд при дежурство по смисъла на чл.139, ал.5
КТ, при което служителят се намира в мястото на работа и за времето на
дежурството се заплаща трудово възнаграждение /така „Коментар на Кодекса на труда”, проф. В. Мръчков/. Следва да се
отбележи, че полагането на труд в рамките на дежурство и съпътстващата
дежурството почивка, ползвана в рамките на предприятието, е въпрос,
регламентиран в европейското законодателство /Директива 2003/88/ЕО/, като по
приложението му са постановени актове на Съда на Европейските общности, които
са източник на правото и са задължителни за националните съдилища /Решение от
03.10.2000 г. по дело С-303/98 и Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02/. В
посочената съдебна практика безпротиворечиво се решава въпросът, какъв е
характерът на почивката, ползвана в рамките на дежурство, като е възприета
горепосочената теза, че тя е несъщинска почивка и съставлява част от работното
време на служителя. Ирелевантна е конкретната натовареност в СА гр. Разград,
поради което съдът намира за неотносими ангажираните от страните гласни доказателства
относно това обстоятелство.
Поради изложеното съдът приема, че процесното време от 90 минути, през което ищецът е бил на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд.
Възражението на
ответника, че следва да се прилага т. 16 от издадената Заповед №
ЛС-03-1182/10.10.2007г. за отчитане на работното време, тъй като същата не е
отменена, е неоснователно. Касае се за вътрешноведомствен акт, който не подлежи
на обжалване (чл.2, ал.2, т.3 АПК) и който при противоречие със закона не може
да намери приложение в регулираната материя. В този смисъл
е налице константна съдебна практика – вж. Решение от 02.12.2011 г. на Софийски градски съд,
Гражданска колегия, ІІ въззивен с-в, по гр.д.
№ 12722/2011 г, с което е потвърдено
решението от 27.06.2011г. по гр. д. № 13259/ 2011г. на Софийски районен
съд, 119 състав, както и Решение
№ 72 от 05. 06. 2013 г. по в.гр.дело № 140 по описа за 2013 г.
Разградският окръжен съд, Решение №
1920 от 26.10.2012 г. на Варненски окръжен
съд - гражданско отделение, ІV състав,
по в.
гр.
д. № 2917/2012г.
При противоречие със закона
предвижданията на цитираната Заповед са нищожни и е в правомощието на
гражданския съд, по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК, да констатира тази нищожност,
след което да приложи законовата разпоредба. Противоречието касае т. 16 от
заповедта, с предвиждане, че времето за почивка не се включва в отработеното
време и нормите на чл. 51, ал. 3 от КТ, според която при непрекъснат процес на
работа работодателят осигурява на работника или служителя време за хранене през
работното време и на чл. 144, т. 5 от КТ, която дава легално определение, че е
извънреден труд времето за довършване на започната работа, която не може да
бъде извършена през редовното работно време. Двете разпоредби на КТ са
приложими като такива от по-висок по степен нормативен акт и по предвиждането
на чл. 19, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража, съобразно което правоотношенията със служители в Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” и в териториалните й служби се уреждат от урежда от
КТ, съответните разпоредби на ЗМВР и този закон /така и Решение № ХІІІ-1880 от 12.12.2012
г. на Бургаския районен съд, ХІІІ
граждански състав, по гражданско дело № 1995 по описа за 2012 г./.
Само за илюстриране
незаконосъобразността на тълкуването на закона от страна на ГД ИН, следва да
посочи, че в писмо с рег. № 1822/01.03.2010г. Главния директор на ГД ИН
/л.148/, се сочи, че : „Служителите
работещи на смени трябва да покриват норматив от 504 часа за тримесечие, като
за останалите отработени часове над 504, ще се начислява извънреден труд,
съгласно указанията в Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на
правосъдието”. От друга страна в настоящото производство /л.119-120/, бе
направено изрично възражение от ГД ИН, че тримесечната норма не следва да бъде
504 часа, а следва да бъде определяна като всеки работен ден от съответното
тримесечие се умножи по 8 часа. От това следва извода, че в ГД ИН имат сериозни
колебания относно на тълкуването и прилагането на Закона.
В постановеното в производство по чл. 290 ГПК Решение № 14 от
27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
Албена Бонева, вече е посочено че: „При сумирано изчисляване на работното време се прилага
разпоредбата за превръщането на нощните часове в дневни. Това става с
коефициент, който е равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане за
съответното работно място или длъжност. Нормалната продължителност за дневното
работно време при подневно отчитане е осем часа, а работното време през нощта,
при същите условия, е седем часа, което значи, че коефициентът е 8/7 или
1.1428. Поради възможността отработеното в повече време да се компенсира до
края на определения период, е допустимо през един от дните или от седмицата
отработената норма да е по-голяма, а в други да бъде по-малка. Това означава,
че за всеки отделен месец работникът или служителят получава договореното в
трудовия договор възнаграждение и само при наличие на извънреден труд, отчетен
в края на периода, за него се заплаща възнаграждение.”
Ето защо,
съдът възприема І вариант от заключението на ССЕ /л. 235-236/, където е
извършено горепосоченото преобразуване на нощните часове в дневни с
коефициентът е 8/7.
Извънреден
е трудът, щом се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител извън
установеното работно време. Видно от заключението на ССЕ, което съдът приема
като пълно, ясно и компетентно извършено, е че дължимото и незаплатено на ищеца
трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода от ІІ-рото
тримесечие на 2009г. /01.04.2009г./, до
края на първото тримесечие на 2012г. /31.03.2012г./ е в размер на 865.92
лв. /л. 236/. Размера на мораторната лихва върху тази сума е в размер
на 212.30
лв. /л. 232/. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана,
доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане
на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или при
тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал
в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното
възнаграждение /първо число на месеца следващ отчетния тримесечен период/.
Поради което съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в
забава.
На
осн. чл. 86 ЗЗД, сумата от 865.92 лв. представляваща главница, се дължи ведно
със законната лихва от депозираното на ИМ – 28.06.2012г. /вж. пощенско клеймо л.8/. Вещото лице е категорично, че сумите от 865.92 лв. /главница/ и 212.30 лв. /мораторна лихва/ не са заплатени на ищеца. Ответникът
ГД ИН, който носи доказателствената тежест за доказване обстоятелството, че
сумите са платени не ангажира доказателства, че същите са изплатени. Само за
пълнота на изложението следва да се отбележи, че ГД ИН сочат, че тези суми не
се дължат на ищеца, предвид това че процесната почивка от 90 мин., не следва да
се включва в работното време – т.е. няма спор че сумите не са изплатени.
По възражението на ГДИН, че за ІІ-ро и ІV-то тримесечие на 2009г. се получава надхвърляне на нормата часове едва след като се прибави времето през което ищецът е ползвал отпуск, т.е. реално отработените часове за тези тримесечия са под норматива.При определяните на броя изработени часове за тримесечие следва да се прибави и времето през което съответния служител е бил в отпуск. Противното би означавало, че ако служителят изработи през първата половина от тримесечието всички часове които трябва да изработи за тримесечния период, а след това излезе отпуск до края на отчетния период, то за това тримесечие няма да му бъде признат извънреден труд, което е правен абсурд.
По възражението на
ответника ГД ИН за частично погасяване на вземанията поради изтичане на
тригодишната давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „а” от ЗЗД с тригодишна
давност се погасяват вземанията за възнаграждение за труд, за които не е
предвидена друга давност. В разпоредбата на чл. 111, б. „в” от ГПК е
предвидено, че периодичните плащания се погасяват с давност от три години.
Настоящата съдебна инстанция намира, че вземането на ищеца не попада в нито
една от горните две хипотези. Същото представлява вземане за положени от него
часове в повече от нормативно установената продължителност на служебното му
време. Безспорно е по делото, че характерът на правоотношението на ищеца с не е
трудово, а служебно. Действително ищецът полага труд срещу заплащане, но
настоящото вземане не съставлява текущо ежемесечно възнаграждение за положен
труд. Доколкото ищецът не е работил по трудово правоотношение, а по служебно
такова, разпоредбата на чл. 111, б. „а” от ЗЗД в случая е неприложима. Касае се
за извънредно плащане, възникващо при наличието на точно определен фактически
състав, поради което същото не се обхваща от разпоредбата на чл. 111, б. „а” от
ЗЗД. Плащането на възнаграждения за положен труд в повече от нормативно
установената продължителност на служебното време не е периодично плащане,
поради което разпоредбата на чл.111, б.”в” от ЗЗД също не намира приложение в
случая. Претендираните в настоящото производство суми се дължат на основание
превишаване на нормативно определената месечна продължителност на служебното
време на ищеца и размера им се определя според часовете извънреден труд.
Извънредният труд се полага по изключение и възнаграждението за него се изплаща
през месеца, следващ отчетния тримесечен период, през който е положен.
Невъзможността да бъде определен предварително и факта, че се заплаща само
доколкото през изминалия месец са изработен часове в повече от нормативно
установените са обстоятелства, които дават основание да се приеме, че не се
касае за периодично плащане. Предвид вида на правоотношението между страните, а именно
служебно такова, а не и трудово, то не е налице и хипотезата на чл.111, б.”А”
от ЗЗД за кратката погасителна давност за вземания на възнаграждения за труд. Ето
защо процесните вземания се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност.
В този смисъл е и съдебната практика : Решение №
2950 от 20.11.2009г. Пловдивски Районен съд, І граждански
състав, по гражданско дело № 3770/2007 година /влязло в
сила/ и
Решение № 3940 от 31.10.2012г. на Пловдивски
районен съд, по дело № 12279/2011г. Както е прието и в Решение
№ 4861 от 28.12.2012г. Пловдивски районен съд, по гр. дело № 5315/2012 година и в потвърждаващото
го ОКОНЧАТЕЛНО Решение № 961 от 31.05.2013 г. на Пловдивският ОКРЪЖЕН
съд, 5-ти граждански състав, по гражданско дело № 590/2013 г. вземанията
за допълнителното възнаграждение не попадат в хипотезите на чл. 111, б. „а” и
б. „в” от ЗЗД, които гласят, че с изтичане на 3-годишна давност се
погасяват вземанията за възнаграждение за труд и за периодични плащания.
Тъй като ищецът претендира такива за период само от преди
3г. от подаване на иска, в случая няма вземания, които да са погасени по
давност.
За пълнота на изложението следва да
се отбележи, че дори и да се приеме, че в случая следва да се приложи 3 –
годишната давност, то вземанията отново не са погасени по давност. Съобразно разпоредбата
на чл. 211, ал. 3 от ЗМВР, който намира субсидирано приложение, положеният
извънреден труд се отчита на тримесечни периоди. Вземането за заплащане на
извънреден труд за второто тримесечие на 2009г. /01.04.2009г.- 31.06.2009г./ е
станало изискуемо на 01.07.2009г., т.е.
това е моментът, от който съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече давността. С процесната ИМ от дата 28.06.2012г. /вж. пощенско клеймо л. 8/, като е
предявил претенциите си за заплащане на извънреден труд за 3 години назад от
предявяване на иска, то претендирания период за който е положен труда се явява
01.04.2009г. – 31.03.2012г. Така, за претендирания период не е изтекла дори и 3
– годишната давност.
С оглед изчерпателност,
следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че за процесната искова
претенция следва да се приложи 3 годишната давност, то няма процесуална пречка на
осн. чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за разликата от 3-та до 5- тата година, да се претендира обезщетение за вредите
/имуществени, пропуснати ползи/ причинени на ищеца в резултат на противозаконно
бездействие, от страна на длъжностни лица на ответника ГД ИН, изразяващо се в
неизплащане на дължимото му възнаграждение за положен извънреден труд /Вж.
т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007 г. на Министъра на правосъдието /л.27-28/ и
Писмо с рег. № 1822/01.03.2010г. от Главния директор на ГД ИН /л.148/. Факта,
че се претендира обезщетение за вреди, представляващи пропуснати ползи от
неполучено възнаграждение, в резултат на противозаконно бездействие на
длъжностните лица на ответника, не променя факта че делото следва да разгледа по реда на съдебно-административния
контрол, като компетентен е да го разгледа Административен съд, а не Общ. В
този смисъл е и съдебната практика – Определение
№ 162 от 5.11.2008г. на ВАС по адм.д. № 142/2008г., пет членен състав.
По иска, с правно основание чл. 211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 ЗМВР и чл. 212, ал.5, т.2 във вр. с ал. 3 ЗМВР /обн. ДВ бр. 122 от 19.12.1997 г. , отм. , бр. 17 от 24.02.2006 г./, във вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС и за установяване, че ищецът има да ползва допълнителен платен отпуск за извънредния труд, който е положил.По допустимостта на иска:Съгласно, чл. 124, ал.1 ГПК „Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.”Тъй като ГД ИН не признават правото на ищеца да ползва полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск за положения извънреден труд, то за ищеца възниква правен интерес от настоящия иск. Противното би значело отказ от правосъдие и невъзможност служителите/работниците да упражняват законовото си право на допълнителен отпуск при положен извънреден труд. По възражението за погасителна давност относно допълнителен отпуск за извънредния труд.Едва с разпоредбата на чл. 176а. КТ, обн. бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.03.2011г., е въведен срок за ползване на отпуска а именно - до изтичане на две години от края на годината, за която се полага. До влизането в сила на тази разпоредба, правото на ползване на платен годишен отпуск не се погасява. Ето защо, възражението за изтекла погасителна давност се е явява неоснователно.
От постъпването на работа при ГД ИН от дата 18.09.200г. до предявяването на иска, компенсирането на извънредния труд в ГД ИН с допълнителен отпуск е било уреждано по различен начин.
|
Съгласно чл.
212. ЗМВР (Обн. - ДВ, бр. 122 от 1997
г., отм., бр. 17 от
24.02.2006 г.): (1) Работното
време на офицерите и сержантите е 40 часа седмично при петдневна работна
седмица. |
|
(2) За определени
звена и специфични дейности министърът на вътрешните работи може да
установява удължено работно време. |
|
(3) При превишаване на
продължителността на работното време над определеното в ал. 1 офицерите и
сержантите се обезщетяват по ред, определен от министъра на вътрешните
работи. |
Въз основа на чл. 212, ал.3 ЗМВР /отм., редакция ДВ, бр. 122 от 1997 г./ е издадената от Министъра на ВР Емануил Йорданов, Наредба І – 107 от 15.05.2001г. за обезщетение на служителите на МВР, положили труд при превишаване продължителността на нормативно установеното работно време /л.101-102/. Същата е влязла в сила на 01.06.2001г. Съгласно чл. 7, ал.1 от Наредбата : Офицерите и сержантите , положили труд над нормативно установеното работно време имат право на допълнителна почивка , съответстваща на отработеното време, както следва:1. За работещите при подневно отчитане на работното време до 24 часа месечно / до 3 работни дни/.
2. За работещите на удължено работно време, на смени и дежурства до 72 часа на тримесечие / до 9 работни дни/.
ал.2 Ползването на допълнителна почивка се разрешава непосредствено след полагането на труда или заедно с годишния платен отпуск.
Тази наредба намира
приложение относно извънредния труд положен от ищеца, на осн. § 5 ПЗР ЗМВР /
Обн., ДВ, бр. 122
от 19.12.1997 г. отм., бр.
17 от 24.02.2006 г./ и §19 ЗИН /отм./.
С изрично писмо с рег. №
9230/24.07.2001г. на Главния Директор на
Главна дирекция „Главно управление на местата за лишаване от свобода”
/л.110-111/, с вх. № Д-163/26.07.201г. на
ОЗСА гр. Разград, е указано до ОЗСА гр. Разград, да се прилага горецитираната
Наредба /въпреки че за приложението на
Наредбата това писмо е ирелевантно /.
С ДВ, бр. 17 от 2003 г.
е изменен чл. 212 ЗМВР /отм./, както следва:
ал. 3
Работното време на държавните служители се изчислява в работни дни -
подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за
тримесечен период.
ал. 5 Работата над редовното работно
време се компенсира със:
1. допълнителен платен годишен отпуск за
работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в
почивни и празнични дни - за служителите по ал. 4;
2. възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 50 часа на отчетен период и с
допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за държавните служители
по ал. 3.
......................................................
ал. 7 Министърът на вътрешните работи
определя реда за разпределянето на работното време, за неговото отчитане и
компенсирането на работата на държавните служители над редовното работно време.
Така с оглед новата регламентация
на компенсирането извънредния труд,
Министъра на ВР издал Заповед №
І-77/11.04.2003г. за разпределение и отчитане на работното време на служителите
от МВР и за компенсиране работата на държавните служители – офицери, сержанти и
граждански лица над редовното работно време. От своя страна Главния
директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” издал
Заповед рег. № Л-2207/10.05.2003г.,
влязла в сила на 25.02.2003г., с вх. №
Д-73/14.05.2003г. на ОЗ СА гр. Разград /л. 112-115/. Относно компенсирането на извънредния труд,
същата съдържа изцяло горецитираната разпоредбата на чл. 212, 5 ЗМВР /редакция
бр. 17 от 2003 г./.
Съгласно новия ЗМВР
/Обн., ДВ, бр. 17
от 24.02.2006 г., в сила от 1.05.2006 г./, чл. 211:
Ал.3 Работното време на държавните служители
се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови
смени - сумирано за тримесечен период.
..................................................................................................
Ал. 5 Работата извън редовното работно
време се компенсира със:
1. допълнителен платен годишен отпуск за
работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в
почивни и празнични дни - за служителите по ал. 4;
2. възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 50 часа на отчетен период и с
допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по
ал. 3.
Съобразявайки
горицитираните нормативни актове действащи през съответните периоди, видно то
заключението на ССЕ, е че ищецът следва да ползва 137 дни допълнителен платен годишен отпуск за
положения извънреден труд за периода от назначаването му – 18.09.2000г. до 31.03.2012г. Вещото лице е категорично в
с.з., а и ГД ИН не твърдят обратното, че тези 137 дни отпуск не са ползвани до
момента от ищеца.
По предявения срещу ГДИН и ТП НОИ – Разград искове по чл. 1
ЗУТОССР във вр. с чл. 124 ГПК, за установяване, времето на положения извънреден
труд представлява трудов и осигурителен стаж.
По възражението, че е нарушена местната подсъдност, тъй като исковете следва да се предявят пред районния съд по постоянния адрес на ищеца – в случая РС Търговище.Действително, тъй като ищецът е с постоянен адрес гр. Т., то съгласно чл.3, ал.1 от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред, местнокомпетентен се явява РС – Търговище. Съгласно чл. 119, ал.3 ГПК, възражение за неподсъдност на делото може да се прави най-късно в срока за отговор на исковата молба. В срока за отговор обаче нито ГД ИН нито ТП на НОИ Разград не са направили възражение за местна подсъдност. Едва на 10.06.2013г. с молба вх. № 5399 ТП на НОИ Разград, след няколко проведени с.з. по делото, направи възражение за местна подсъдност. ГД ИН в отговора на ИМ /л. 22 - долу и л. 23-горе/, сочи че е недопустимо установяването на осигурителен и трудов стаж, поради което на осн. чл. 3, ал.1 ЗУТОССР моли тези искови претенции да бъдат оставени без разглеждане. РРС не споделя довода на ГДИН в писмената защита, че това представлявало възражение за местна подсъдност. Според настоящия състав възражението в отговора на ИМ не касае местната подсъдност, а допустимостта на иска в настоящото производство. Сама за пълнота на изложението, следва да се подчертае, че не е подавана жалба по чл. 121 ГПК, така че дори и да се приеме, че ГДИН в срок е направил възражение за подсъдност, то отново подсъдността е стабилизирана. По възражението, че искът по чл. 1 ЗУТОССР се явява недопустим, тъй като ищецът не е представил удостоверение, че книжа, ведомости за заплати и други и др. са унищожени или изгубени.
Такова удостоверение в случая не е необходимо, тъй като по делото
безспорно се установява наличието на служебно отношение между ищеца и ГДИН. Единственият спорен въпрос е дали въпросните
90 минути почивка дали следва да се включат в работното време, респективно дали
е налице извънреден труд и признава ли се същият за осигурителен и трудов стаж.
Съгласно чл. 10 ЗУТОССР „за неуредените в закона въпроси се прилага
Гражданският процесуален кодекс”.
По възражението, че искането за
установяване на осигурителен и трудов стаж е недопустим, тъй трудовия и
осигурителен стаж се установява с документ единствено при прекратяване на
служебното отношение.
Следва да
се изтъкне и че съгласно чл. 212, ал.1, т.2 ЗМВР, приложим на осн. чл. чл.19, ал.2
ЗИНЗС „Държавните служители в
МВР имат право на следните видове отпуски: допълнителен платен годишен отпуск - по
един ден за всяка прослужена година, включително за приравнения трудов стаж”.
Т.е. установяването на допълнителен
стаж води до възникване право на допълнителен платен отпуск. Ето защо, е налице
правен интерес от установяване на допълнителен трудов стаж и преди прекратяване
на правоотношението между страните.
След като е възникнал спор между страните относно дали процесния
извънреден труд представлява трудов и
осигурителен стаж, то съдът следва да се произнесе с Решение, въз основа
на което ще се оформят книжата издадени от работодателя досежно осигурителния и
трудовия стаж на ответника /Образец УП 3/ при прекратяване на служебното
правоотношение. Да се отложи във времето решаването на процесния спор за да се
изчака прекратяването на служебното правоотношение между ищеца и ГД ИН по
същество би представлявало нарушение на изискването за „справедлив процес” по
см. на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Това е така, тъй като след десетилетия /когато евентуално служебното правоотношение
бъде прекратено/ много от доказателствата /документи, свидетели/ е възможно
вече да не съществуват, което би довело до невъзможност ищеца да докаже
действително положения труд.
По същество по искането за признаване на трудов стаж.ГДИН сочи, часовете положен извънреден труд дори и да се приеме, че се зачита за осигурителен стаж, то същият не се признава за трудов/служебен такъв. Съдът не споделя наведения довод. Разпоредбите на чл.211 ЗМВР /отм./ и чл. 212 ЗМВР /нов/ и издадените въз основа на тях подзаконови НА, регламентират нормалната продължителност на служебното време и неговото превишаване. Следователно времето, през което ищецът е изпълнявал служебните си задължения, се включва в служебното му време. Т.е. следва извода, че часовете положен извънреден труд се включват в служебното време, поради което същите се явяват трудов/служебен стаж. В този смисъл е и съдебната практика : вж. Решение № 3984 от 11.11.2011г. на Пловдивски районен съд, по гр. дело № 3980/2011г., потвърдено с влязло в сила Решение № 619 от 18.04.2012 г. на Пловдивският ОКРЪЖЕН съд, VІ граждански състав, по въззивно гражданско дело № 365/2012 г.
Видно от І вариант на ССЕ, който както вече се посочи се възприе от съда, е че за времето от възникване на служебното правоотношение между ищеца и ГД ИН до 31.03.2012г. са 9 месеца и 15 дни /л. 232, абз. 2 и л. 235-236 колона 22/.По същество по искането за признаване на осигурителен стаж.Съгласно чл. 38, ал.5 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж: „От 1 януари 2005 г. за осигурителен стаж се зачита времето, през което лицата са полагали извънреден труд.”Видно от заключението на ССЕ /л. 173, 182-183/, е че за периода от 01.01.2005г. до 31.03.2013г. извънредния труд на ищеца преобразуван в осигурителен стаж е в размер на 8 месеца и 14 дни, поради което съдът намира че същият следва да му бъде установен с настоящото решение.По възражението, че тъй като работодателят не е заплатил осигурителните вноски за процесния стаж, то и същият не може да се признае за осигурителен.Съдът намира това възражение за неоснователно, тъй като е недопустимо виновното противоправно поведение на работодателя ГД ИН да засяга правата на ищеца, който добросъвестно е полагал извънреден труд.По държавните такси.Ответникът ГДИН следва да заплати по сметка на РС Разград сумата от 50 лв. представляваща ДТ за иска за претендираната главница, сумата от 50 лв., представляваща ДТ за иска за мораторна лихва, на осн. чл. 78, ал.6 ГПК. Следва да заплати и сумата от 80 лв. представляваща ДТ за установяване наличие на допълнителен отпуск за положен извънреден труд. Така ГДИН следва да заплати по сметка на РС Разград сумата от 180 лв. за дължими държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.По разноските. Ответникът ГДИН следва да заплати по сметка на РС Разград сумата от 250 лв., представляващи разноски за заплатено възнаграждение на вещото лице, на осн. чл. 78, ал.6 ГПК.Ответникът ГДИН следва да заплати на ищеца сумата от 300 лв. представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК. В случая нормата на чл. 9, ал.2 ЗУТОССР не променя горните изводи, тъй като горните суми се присъждат за разноски по останалите кумулативно съединени искове за които общите разпоредби на чл. 78, ал.1 и ал. 6 ГПК.Поради което, съд, Р Е Ш И : ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21 да заплати на Р.М.Р., ЕГН ********** ***, както следва: - на основание чл.211, ал.5 ЗМВР, вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС сумата от 865.92 лв. /осемстотин шестдесет и пет лева и 92 стотинки/, представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода 01.04.2009 г. - 31.03.2012 г., ведно със законната лихва от 28.06.2012 г. до окончателното плащане,
- на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 212.30 лв. /двеста и дванадесет лева и 30 стотинки/, представляваща лихва за забава върху горната главница за периода от падежа на всяко плащане до 28.06.2012 г.,
- на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 300 лв. /триста лева/ представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Районен съд – Разград сумата от 180 лв. /сто и осемдесет лева/ за държавни такси по предявените искове и сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/ за направени по делото разноски за заплащане на възнаграждение на вещото лице.ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21, че Р.М.Р., ЕГН ********** *** ИМА ПРАВО ДА ПОЛЗВА 137 /СТО ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ/ ДНИ допълнителен платен годишен отпуск, за положен извънреден труд за периода от 18.09.2000г. до 31.03.2012г.ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21 и спрямо Национален осигурителен институт, гр. София, 1303, бул. "Александър Стамболийски" № 62-64, че Р.М.Р., ЕГН ********** ***, има допълнителен трудов стаж в размер на 9 месеца и 15 дни на длъжността „Надзирател” при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, въз основа на положен извънреден труд за периода от 18.09.2000г. до 31.03.2012г.ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21 и спрямо Национален осигурителен институт, гр. София, 1303, бул. "Александър Стамболийски" № 62-64, че Р.М.Р., ЕГН ********** ***, има допълнителен осигурителен стаж в размер на 8 месеца и 14 дни на длъжността „Надзирател” при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, въз основа на положен извънреден труд за периода от 01.01.2005г. до 31.03.2013г.Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Разград в двуседмичен срок от връчването му на страните. РАЙОНЕН СЪДИЯ: