Р Е Ш Е Н И Е

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 85

гр. Разград,  11.04.2014 г.

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публичното заседание на  13.03.2014 г. в състав:

Районен съдия:  Атанас Христов при секретаря Ж.Р., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1192 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Депозирана е молба от Т.И.Н., с която са предявени обективно съединени искове срещу ГД “Изпълнение на наказанията” :

- заплащане на сумата 2800.21 лв., за положен извънреден труд за периода 01.07.2008г. до 30.06.2009г., както и за периода от 01.07.2012г. до 30.06.2013г. от неотчетени 90 минути почивка по време на дежурства, както и възнаграждение за извънреден труд за периода 30.06.2008г. до 01.07.2013г. за 30 минути на всяка смяна, включващ 15 минути преди и 15 минути след приключване на смяната, а така също и от положен труд в повече от норматива на тримесечие при преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент 1.1428 лв., ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба – 15.07.2013г., до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 във вр. с ал.6 ЗМВР и чл.19, ал.2 ЗИНЗС, с изменение по чл. 214, ал.1 ГПК

- заплащане на сумата от 698.46 лв. представляваща лихва за забава за всяка месечна сума за периода от падежа на всяко вземане, на осн. чл. 86 ЗЗД,

Срещу ГДИН е предявен и иск от ищеца, с правно основание чл. 211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 ЗМВР и чл. 212, ал.5, т.2 във вр. с ал. 3 ЗМВР /обн. ДВ бр. 122 от 19.12.1997 г., отм., бр. 17 от 24.02.2006 г./, във вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС, във вр. с чл. 124 ГПК и за установяване, че ищецът има да ползва допълнителен отпуск за извънредния труд от 180 дни, който е положил за времето - 01.04.1995г. до 30.06.2013г.

Предявени от ищеца срещу ГДИН и РУСО – Разград са и искове по чл. 1 ЗУТОССР във вр. с чл. 124 ГПК, за установяване, че времето на положения извънреден труд представлява допълнителен трудов и осигурителен стаж.

В исковата си молба сочи, че е служител на ГД”ИН” от 01.04.1995г. на длъжност “надзирател”, че полага и 24 часови смени, от които работодателят му плаща само за 22 часа и 30 мин. Счита, че останалите 90 мин. не са почивка, тъй като по време на същата нямат право да събличат униформата си и да напускат района на поделението, т.е. е на разположение на работодателя в готовност да изпълнява служебните си задължения, ако се наложи това. Сочи, че тези почивки не са фиксирани, а се ползват, когато задълженията позволяват това. Сочи, че това е несъщинска почивка според практиката на съда на европейските общности, съставлява част от работното време на служителя и трябва да бъде заплатена. Счита, че тези 90 мин се явяват извънреден труд работодателят не отчитал като труд и респективно не заплащал и, времето за ежедневен инструктаж от общо 30 минути /15 минути преди и 15 минути след дежурството/. Претендира разноски. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си адвокат М. *** поддържа исковите си претенции. Депозира и подробна писмена защита.

Ответникът ГДИН, чрез юрисконсулт М.И., оспорва изцяло исковите претенции и излага подробни съображения. Сочи, че подзаконовите актове, регламентиращи 90 минутната почивка не са оспорени по съответния ред. Признава, че ищецът работи в ОС “Изпълнение на наказанията” гр.Разград, сектор “Арести”. Твърди, че според т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007 г. на Министъра на правосъдието времето за почивка, както и времето за управление при кризи и отбранително-мобилизационна подготовка и за участие на изпълнение на задачи, свързани с тях, не се включва и не се отчита за работно време. Сочи, че ищецът не е посочил конкретна разпоредба на Директива на европейския парламент и съвета 2003/88/ЕО от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на свободното време. Сочи че по силата на чл. 305, ал.1 ППЗИНЗС, действително назначения наряд се явява най- малко 15 минути преди определеното за инструктаж време, а съответно след приключване на работната смяна дежурния по смяна следва да предаде на дежурния в следващата смяна резултатите от носенето на службата през изтеклото денонощие. Позовава се на нормата на чл. 302, ал.2 ППЗИНЗС, съгласно която „При особени случаи удължаването на работното време не се компенсира с почивка и не се смята за извънреден труд”.

Прави възражение за погасяване по давност на претенциите за заплащане на претендираните суми за периода до 15.07.2010г., на осн. чл. 111, б. „а” ЗЗД.

Относно исковете за установяване на трудов и осигурителен стаж намира същите за недопустими. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание, чрез юрисконсулт М.И., поддържа отговора на ИМ и излага подробни съображения.

РУСО – Разград – ответник по исковете за установяване на трудов и осигурителен стаж, намира тази искове за недопустими, а при условие на евентуалност – за неоснователни. Излага подробни съображения. В съдебно заседание, чрез юрисконсулт С. И. В. поддържа отговора на ИМ и излага допълнителни съображения.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

На първо место, следва да се посочи, че тъй като работното време е при сумарно отчитане за тримесечен период, то исковите претенции следва да се разгледат за пълните тримесечни периоди /от 01.04.1995г.  до 30.06.2013г./, тъй като ако се разглежда само част от тримесечния период, то няма да е възможно да се прецени, дали е налице превишаване на норматива брой часове за този период.

По иска с правно основание чл.211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 във вр. с ал.6 ЗМВР и чл.19, ал.2 ЗИНЗС:

Безспорно между страните е, че за процесния период същите са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „надзирател” в Следствения арест гр. Разград, към ГДИН от 01.04.1995г., като работното време е било уговорено при сумарно отчитане за тримесечен период. Служебно правоотношение възниква по силата на назначение въз основа на заповед между държавния служител и орган на държавна власт, като ищецът по настоящото дело за процесния период е държавен служител по смисъла на чл.20, ал.1, т.1 от ЗИН /отм./ и чл.19, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, като според ал.4 на първия текст и според ал.2 на втория текст, са приложими разпоредбите на ЗМВР. Безспорно е също, че  трудът е полаган по график, на смени по 8, 12 и 24-часови дежурства.  24 – часовите дежурства, са отчитани и заплащани 22 часа и 30 минути труд съгласно чл.16 от Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г., т.е. 90 минути /един час и тридесет минути/ от 24-часовото дежурство, определени за почивка съгласно чл.301, ал.4 ППЗИНЗС, не са отчитани и не са заплащани като положен труд. Безспорно е, че ищецът е полагал труд съобразно уговореното в периода на описаните в исковата молба 24-часови дежурства.

Друг безспорен факт, а и установен от събраните гласни доказателства, е че ищецът се е явявал  в поделението най-малко 15 минути преди определеното за инструктаж време, съгласно чл. 305, ал.1 ППЗИНЗС  (Обн. - ДВ, бр. 9 от 2010 г., в сила от 1.02.2010 г. действаща до изм. и доп. – ДВ, бр. 20 от 2014 г.), а също 15 мин и след приключване на работната смяна дежурния по смяна, който следва да предаде на дежурния в следващата смяна резултатите от носенето  на службата през изтеклото денонощие. От показанията на свидетеля Р., се установява, че ангажираността на служителите 15 минути преди и 15 мин след смяната е била неофициално въведена практика, преди регламентирането й в чл. 305, ал.1 ЗИНЗС. Липсват основания съдът да не кредитира с доверие показанията на свидетеля. Независимо от факта, че свидетеля е работил в ГДИН само в част от претендирания период /2000г. – 2013г./, то съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че така се е работило още от 1995г., тъй като по същество този начин на работа не се оспорва от ГДИН.

Спорен е въпросът, дали в рамките на 90-те минути от 24-часовото дежурство и в 15 минути преди и след започване на дежурството, ищецът е полагал труд, т.е. дали за това време му се дължи заплащане на възнаграждение /което би имало характер на възнаграждение за положен извънреден труд, доколкото е над отчетеното сумарно работно време/.

За решаване на този въпрос следва да се отчетат специфичните условия на полагане на труд от ищеца, регламентирани в специалния закон. Съгласно чл.301, ал.6, изр.2 ППЗИНЗС, ищецът има право да почива, без да се съблича, и не може да напуска района на поделението. Страните не спорят, че в рамките на тези 90 минути от 24-часовото дежурство ищецът е бил на разположение на работодателя в рамките на предприятието /ареста / и в готовност да изпълнява при нужда служебните си правоотношения и по време на почивката.

Според §1, т.2 от Наредба №15 от 31.05.1999г. за условията, реда и изискванията за разработване и въвеждане на физиологични режими на труд и почивка по време на работа, почивките по време на работа са специално организирани и регламентирани от работодателя периоди на пълно прекъсване на дейността по време на работния ден /работната смяна/, които се използват от работещите за отмора и възстановяване от въздействията на факторите на работната среда и трудовия процес и са част от работно време.

При тези факти съдът намира, че 90 – те минути, определени за почивка в рамките на 24-часовото дежурство, съставляват част от работното време на ищеца, в рамките на което той изпълнява, макар и в ограничен обем, трудови задължения. Извод за това съдът прави от съдържанието на тази законоустановена почивка, а именно – тя не съдържа присъщите за почивката белези, свързани с правото на служителя да разполага с времето си. Напротив, по изрична разпоредба на закона почивката се осъществява в рамките на предприятието на работодателя и то при ограничен режим на почиване /с носене на униформа/. Следователно, в процесния случай, ищецът е на разположение на работодателя през всички часове от 24-часовото дежурство, като през 90 минути от тях изпълнението на трудовите му задължения е значително ограничено, но не и преустановено. Следователно в рамките на тези 90 минути е налице хипотезата на полагане на труд при дежурство по смисъла на чл.139, ал.5 КТ, при което служителят се намира в мястото на работа и за времето на дежурството се заплаща трудово възнаграждение /така „Коментар на Кодекса на труда”, проф. В. Мръчков/. Следва да се отбележи, че полагането на труд в рамките на дежурство и съпътстващата дежурството почивка, ползвана в рамките на предприятието, е въпрос, регламентиран в европейското законодателство /Директива 2003/88/ЕО/, като по приложението му са постановени актове на Съда на Европейските общности, които са източник на правото и са задължителни за националните съдилища /Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 и Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02/. В посочената съдебна практика безпротиворечиво се решава въпросът, какъв е характерът на почивката, ползвана в рамките на дежурство, като е възприета горепосочената теза, че тя е несъщинска почивка и съставлява част от работното време на служителя. Ирелевантна е конкретната натовареност в СА гр. Разград, поради което съдът намира за неотносими ангажираните от страните гласни доказателства относно това обстоятелство.

Съгласно практиката на Съда на ЕС, когато е невъзможно националната правна уредба да бъде тълкувана и приложена по начин, съответстващ на изискванията на правото на Съюза, националните юрисдикции и административните органи имат задължението да приложат правото на Съюза в неговата цялост и да защитят правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост оставят без приложение разпоредбите от вътрешното право, които са в противоречие с него (вж. в този смисъл Решение от 22 юни 1989 г. по дело Costanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839, точка 33, Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC, C‑208/05, Решение по дело Fuß).

Директива 2003/88, предоставя на работника, в т.ч. и на ищеца, в качеството му на надзирател, нает в оперативна служба, която е част от обществения сектор, който е полагал труд при средна продължителност на седмичното работно време, надвишаваща предвидената в член 6, буква б) от тази директива горна граница от 48 часа. Директива 2003/88 има за цел да определи минимални изисквания, предназначени да подобрят условията на живот и труд на работниците посредством сближаване на националните законодателства, отнасящи се по-конкретно до продължителността на работното време. Тази хармонизация на равнище на Съюза в областта на организацията на работното време цели да гарантира по-добра защита на безопасността и здравето на работниците, като им предостави минимално време за почивка — най-вече междудневна и седмична — както и подходящи почивки в работния ден, и като предвиди горна граница за продължителността на седмичното работно време.

От съдебната практика във връзка с приложението на директивата следва, че работното време, състоящо се от периоди на дежурство и оперативна готовност, при които е необходимо физическото присъствие на съответния работник на работното място, е част от понятието „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88. / в този смисъл решението СЕС по дело C‑429/09 от 25 ноември 2010/.

Директивата се прилага във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта. Съгласно чл. 2 от същата работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а ”почивка” означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в няколко решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - решение от 03.10.2000 год. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos de Asistencia Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de la Generalidad Valenciana, решение от 09.09.2003 год. по дело С-151/02 Landeshauptstadt Kiel срещу Norbert Jaeger; решение от 11.01.2007 год. по дело С-437/05 Jan Vorel срещу Nemocnice Český Krumlov; Решение от 25.11.2010 год. по дело С-429/09 Günter Fuß срещу Stadt Halle. С решенията по посочените дела, постановени по преюдициални запитвания, се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, т. е., когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд – дело Simap. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя – дело Jaeger. Според Решение от 25.11.2010 год. по дело № С-429/09 на Съда на ЕС, постановено по преюдициално запитване, отправено на основание чл. 234 от Договора за създаването на ЕО, в § 55 от решението Съдът на ЕС посочва, че работното време, състоящо се от периоди на дежурство и оперативна готовност, при които е необходимо физическото присъствие на съответния работник на работното място, е част от понятието „работно време" по смисъла на Директива 2003/88/ЕО.

Аналогично е било становището, обективирано и в действащата преди горепосочената директива Директива 93/104/ЕО от 23.11.1993 относно някои аспекти на организацията на работното време. Съобразно нея дежурство на повикване, извършвано от служител/ работник, когато той е длъжно да присъства физически на работното си място, трябва да се разглежда като съставляващо в своята съвкупност работно време за целите на тази директива, дори когато на съответното лице е разрешено да почива на работното си място по време на периоди, когато неговите услуги не са необходими. Тази директива не е допускала прилагането на законодателството на държава – членка, което определя тези периоди като периоди на почивка, каквито са периодите на неактивност на служителя по времето на дежурство на повикване.

За изключването на процесните почивки от редовното работно време, ГДИН се позовава на разпоредбите в т.16 на Заповед № 18-03-1182/10.10.2007 год. и т.9.1 Заповед № ЧР-05-400/06.08.2012 год., издадени от Министъра на правосъдието. Тези разпоредби обаче противоречат на европейски институти на правото, а именно - преюдициални заключения на Съда на Европейския съюз по тълкуването на Директива 93/104 относно някои аспекти на организацията на работното време и Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на организацията на работното време. Тези съдебни актове са постановени по преюдициални запитвания, и с тях се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя - дело Jaeger. В Решение от 11.01.2007 г. по дело С-437/05 Jan Vorel/ Nemocnice Cesky Krumlov, като се позовава на предходна своя практика по дело Dellas, СЕС посочва, че дежурствата, изпълнени от работник при режим на физическо присъствие в заведението на работодателя, следва да се считат в своята цялост като работно време, независимо от това дали работникът действително е полагал труд по време на тези дежурства.

Преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички национални юрисдикции, вкл. и за тези, които не са отправили преюдициално запитване. Разпоредбите на правото на ЕС следва да се прилагат по отношение на всички така, както ги е тълкувал СЕС. Поради това тълкувателните преюдициални заключения обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и намират приложение и към настоящия случай.

Поради изложеното съдът приема, че процесното време от 90 минути, през което ищецът е бил на разположение в предприятието на работодателя, и по 15 минути преди и след дежурството, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд.

Възражението на ответника, че следва да се прилага т. 16 от издадената Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. за отчитане на работното време, тъй като същата не е отменена, е неоснователно. Касае се за вътрешноведомствен акт, който не подлежи на обжалване (чл.2, ал.2, т.3 АПК) и който при противоречие със закона не може да намери приложение в регулираната материя. В този смисъл е налице константна съдебна практика – вж. Решение от 02.12.2011 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, ІІ въззивен с-в, по гр.д. № 12722/2011 г, с което е потвърдено решението от 27.06.2011г. по гр. д. № 13259/ 2011г. на Софийски районен съд, 119 състав, както и Решение № 72 от 05. 06. 2013 г. по в.гр.дело № 140 по описа за 2013 г. Разградският окръжен съд, Решение № 1920 от 26.10.2012 г. на Варненски окръжен съд - гражданско отделение, ІV състав, по в. гр. д. № 2917/2012г.

За пълнота на изложението, следва да се изтъкне, и че в редица Решения е прието, че при сменен режим на работа /дежурства/ почивките за хранене на служителите в ГДИН се включват в работното време, съответно се отчитат и заплащат като извънреден труд /вж. окончателните решения №159 от 08.1 2012 г. по в.гр.д. №281/2012 г. на Търговищкия окръжен съд, № 904 от 21.05.2013 г. по в.г.д. № 890/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, № 449 от 13.03.2013 г. по в.гр.д. № 3680/2012 г. на Варненския окръжен съд, № 930/29.10.2012 г. по в.гр.д. № 2405/2012 г. на Варненския окръжен съд/.

Само за пълнота на изложението, следва да се почертае, че с ДВ, бр. 20 от 2014 г. в ППЗИННЗС е въведен чл. 16е, съгласно, който:

(1) Отработеното време включва:

1. работните часове в рамките на установеното редовно работно време;

2. удълженото работно време;

3. времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство;

4. времето за физиологични почивки;

5. времето за отдих;

6. времето за хранене;

7. фактически извършената работа по време на разположение (активен период на разположение в поделението);

8. времето за провеждане на професионално обучение;

9. времето на дежурство.

(2) Времето за обедна почивка и почивките за хранене не са работно време.

(3) При 12-часов график на наряд или дежурство се отчитат и заплащат 12 часа отработено време по ал. 1.

(4) При 24-часов график на наряд или дежурство се отчитат и заплащат 24 часа отработено време по ал. 1.

Вярно е, че горепосочената правна норма е в сила след процесния период, но от същата става ясно, че МП е констатирало незаконосъобразността на неотчитането като работно време на почивките от 90 мин, инструктажите, приемането и освобождаването от наряд или дежурство, с оглед цитираните по-горе решения.

По възражението на ГДИН, че при сумирано изчисляване на работното време нощните часове не следва да се превръщат в дневни с коефициент 8/7.

В постановеното в производство по чл. 290 ГПК Решение № 14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А. Бонева, вече е посочено че: „При сумирано изчисляване на работното време се прилага разпоредбата за превръщането на нощните часове в дневни. Това става с коефициент, който е равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане за съответното работно място или длъжност. Нормалната продължителност за дневното работно време при подневно отчитане е осем часа, а работното време през нощта, при същите условия, е седем часа, което значи, че коефициентът е 8/7 или 1.1428. Поради възможността отработеното в повече време да се компенсира до края на определения период, е допустимо през един от дните или от седмицата отработената норма да е по-голяма, а в други да бъде по-малка. Това означава, че за всеки отделен месец работникът или служителят получава договореното в трудовия договор възнаграждение и само при наличие на извънреден труд, отчетен в края на периода, за него се заплаща възнаграждение.”

По възражението на ГД ИН, че не следва часовете нощен труд да се преобразуват в дневни, тъй като съгл. чл. 302 ППЗИНЗС служителите на НОС не получават компенсация за нощен труд.

Преобразуването на нощните часове в дневни, не представлява компенсация по см. на чл. 302, ал.1 ППЗИНЗС /действащ към процесния период, отм. – ДВ, бр. 20 от 2014 г./.

Преобразуването на часовете нощен в дневен, се извършва с цел сумирано изчисляване на работното време. Това преобразуване, не представлява заплащането на възнаграждение за нощен труд. Именно поради липса на иск за заплащане на нощен труд, съдът не обсъжда въпроса за дължимост на допълнително възнаграждение за положен труд през часовете от 22.00 ч. до 06.00 часа, на осн. чл.67 ал.3 т.4 от ЗДСл, като основание, а като размер - по чл.22 от Наредбата за служебното положение на държавните служители /вж. окончателните Решение от 09.01.2013 г. по в. гр. дело № 984 по описа за 2012 година на Плевенски окръжен съд ІІ възз. граждански състав, Решение от 30.01.2014г. в.гр. дело № 921 по описа за 2013г. на Врачанският окръжен съд/

По размера на исковете за заплащане възнаграждение за извънреден труд и лихви за забава.

Извънреден е трудът, щом се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител извън установеното работно време. Видно от неоспореното заключението на ССЕ, уточнено в о.с.з. /л.276/, което съдът приема като пълно, ясно и компетентно извършено, е че дължимото и незаплатено на ищеца трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода от ІІІ-рото тримесечие на 2008г. /01.07.2008г./, до края на ІІ –то тримесечие на 2013г. /30.06.2013г./ е в размер на 2 800.21 лв. Размера на мораторната лихва върху тази сума е в размер на 698.46 лв. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение /първо число на месеца следващ отчетния тримесечен период/. Поради което съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава.

От цитираните суми следва да се приспаднат сумите, които са присъдени на ищеца с Решение № 43 от 28.02.2013г. по гр.д. № 993/2012г. по описа на Районен съд – Разград, изменено с окончателно решение № 72 от 05.06.2013г. по в.гр.д. № 140/2013г. на Окръжен съд – Разград.

Така от главницата 2 800.21 лв. след приспадане на сумата от 1 553.72 лв., дължимата от ищеца сума на ответника е в размер на 1 246.49 лв., като за разликата до пълния размер от 2 800.21 лв. искът следва да се отхвърли.

От мораторната лихва в размер на 698.46 лв. след приспадане на сумата от 155.79 лв., дължимата от ищеца сума на ответника е в размер на 542.67 лв., като за разликата до пълния размер от 698.46 лв. искът следва да се отхвърли.

На осн. чл. 86 ЗЗД, сумата от 1 246.49 лв. представляваща главница, се дължи ведно със законната лихва от депозираното на ИМ – 15.07.2013г.

Относно изчисляването на извънредния труд при 3-месечно сумирано отчитане на работното време, ако в съответния 3-месечен период служителят е ползвал отпуск.

Съдът намира, че установената норма труд трябва да се редуцира спрямо отработеното време и така да се прецени дали има несъответствие между нея и действително положения труд за същото време. Такава е и преобладаващата съдебна практика - вж. окончателните решение № V-28 от 09.05.2013 г. по в.гр.д. № 499/2013 г. на Бургаския окръжен съд; решение № ІІ-28 от 14.05.2013 г. по в.гр.д. № 248/2013 г. на Бургаския окръжен съд; решение № ІІ-15 от 05-03.2013 г. по в.гр.д. № 38/2013 г. на Бургаския окръжен съд; решение № V- 59 от 09.05.2013 г. по в.гр.д. № 499/2013 г. на Бургаския окръжен съд.

Видно от писмо рег. № 13201/15.11.2013г. на Гл. Директор ГД ИН и т.4 от Указание за отчитане на положения труд от държавните служители в ГД ИН /л.249-254/, е че: „нормативно определените часове за всеки служител се определят като работните дни за периода се умножават по нормалната продължителност на работния ден /8 часа/ и от тях се приспаднат броя на работните дни по време на които служителят е отсъствал на осн. чл. 212 или .л. 213 ЗМВР” /отпуск/.

Т.е. самият работодател ГДИН признава, че времето, през което ищецът е бил в отпуск, следва да се отчита като отработено време при изчисляване на нормата часове.

Факта, че горното указание е издадено след процесния период, не води до неотносимостта му по делото, тъй като не е била променена нормативната уредба, а указанията са дадени след констатиране на противоречиви практики в ГД ИН.

По възражението на ответника ГД ИН за частично погасяване на вземанията поради изтичане на тригодишната давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „а” от ЗЗД с тригодишна давност се погасяват вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност. В разпоредбата на чл. 111, б. „в” от ГПК е предвидено, че периодичните плащания се погасяват с давност от три години. Настоящата съдебна инстанция намира, че вземането на ищеца не попада в нито една от горните две хипотези. Същото представлява вземане за положени от него часове в повече от нормативно установената продължителност на служебното му време. Безспорно е по делото, че характерът на правоотношението на ищеца с не е трудово, а служебно. Действително ищецът полага труд срещу заплащане, но настоящото вземане не съставлява текущо ежемесечно възнаграждение за положен труд. Доколкото ищецът не е работил по трудово правоотношение, а по служебно такова, разпоредбата на чл. 111, б. „а” от ЗЗД в случая е неприложима. Касае се за извънредно плащане, възникващо при наличието на точно определен фактически състав, поради което същото не се обхваща от разпоредбата на чл. 111, б. „а” от ЗЗД. Плащането на възнаграждения за положен труд в повече от нормативно установената продължителност на служебното време не е периодично плащане, поради което разпоредбата на чл.111, б.”в” от ЗЗД също не намира приложение в случая. Претендираните в настоящото производство суми се дължат на основание превишаване на нормативно определената месечна продължителност на служебното време на ищеца и размера им се определя според часовете извънреден труд. Извънредният труд се полага по изключение и възнаграждението за него се изплаща през месеца, следващ отчетния тримесечен период, през който е положен. Невъзможността да бъде определен предварително и факта, че се заплаща само доколкото през изминалия месец са изработен часове в повече от нормативно установените са обстоятелства, които дават основание да се приеме, че не се касае за периодично плащане. Предвид вида на правоотношението между страните, а именно служебно такова, а не и трудово, то не е налице и хипотезата на чл.111, б.”А” от ЗЗД за кратката погасителна давност за вземания на възнаграждения за труд. Ето защо процесните вземания се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност. В този смисъл е и съдебната практика : Решение № 2950 от 20.11.2009г. Пловдивски Районен съд, І граждански състав, по гражданско дело № 3770/2007 година /влязло в сила/. Както е прието и в Решение № 4861 от 28.12.2012г. Пловдивски районен съд, по гр. дело № 5315/2012 година и в потвърждаващото го ОКОНЧАТЕЛНО Решение № 961 от 31.05.2013 г. на Пловдивският ОКРЪЖЕН съд, 5-ти граждански състав, по гражданско дело № 590/2013 г. вземанията за допълнителното възнаграждение не попадат в хипотезите на чл. 111, б. „а” и б. „в” от ЗЗД, които гласят, че с изтичане на 3-годишна давност се погасяват вземанията за възнаграждение за труд и за периодични плащания.

С оглед изчерпателност, следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че за процесната искова претенция следва да се приложи 3 годишната давност, то няма процесуална пречка на осн. чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за разликата от 3-та до 5- тата година, да се претендира обезщетение за вредите /имуществени, пропуснати ползи/ причинени на ищеца в резултат на противозаконно бездействие, от страна на длъжностни лица на ответника ГД ИН, изразяващо се в неизплащане на дължимото му възнаграждение за положен извънреден труд /Вж. т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007 г. на Министъра на правосъдието /л.27-28/ и Писмо с рег. № 1822/01.03.2010г. от Главния директор на ГД ИН /л.148/. Факта, че се претендира обезщетение за вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучено възнаграждение, в резултат на противозаконно бездействие на длъжностните лица на ответника, не променя факта че делото следва да разгледа по реда на съдебно-административния контрол, като компетентен е да го разгледа Административен съд, а не Общ. В този смисъл е и съдебната практика – Определение № 162 от 5.11.2008г. на ВАС по адм.д. № 142/2008г., пет членен състав.

По иска, с правно основание чл. 211, ал.5, т.2, във вр. с ал.3 ЗМВР и чл. 212, ал.5, т.2 във вр. с ал. 3 ЗМВР /обн. ДВ  бр. 122 от 19.12.1997 г. , отм. , бр. 17 от 24.02.2006 г./, във вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС  във вр. с чл. 124 ГПК  за установяване, че ищецът има да ползва допълнителен платен отпуск за извънредния труд, който е положил.

По допустимостта на иска:

Съгласно, чл. 124, ал.1 ГПК „Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.”

Тъй като ГД ИН не признават правото на ищеца да ползва полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск за положения извънреден труд, то за ищеца възниква правен интерес от настоящия иск. Противното би значело отказ от правосъдие и невъзможност служителите/работниците да упражняват законовото си право на допълнителен отпуск при положен извънреден труд.

По възражението за погасителна давност относно допълнителен отпуск за извънредния труд.

Едва с разпоредбата на чл. 176а КТ, обн. бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.03.2011г., е въведен срок за ползване на отпуска, а именно -  до изтичане на две години от края на годината, за която се полага. До влизането в сила на тази разпоредба, правото на ползване на платен годишен отпуск не се погасява. Ето защо, възражението за изтекла погасителна давност се е явява неоснователно.

От постъпването на работа при ГД ИН - 01.04.1995г. до предявяването на иска, компенсирането на извънредния труд  в ГД ИН с допълнителен отпуск е било уреждано по различен начин.

Съгласно чл. 78, ал.2. ЗМВР (Обн., ДВ, бр. 57 от 16.07.1991 г., отм., отм., бр. 122 от 19.12.1997 г.) :

Случаите, в които се допуска извънреден труд и редът за неговото обезщетяване се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.

В НАРЕДБА № 5 от 5.05.1993 г. за полагане на извънреден и допълнителен труд от служителите на Министерството на вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 41 от 14.05.1993г., в сила от 14.05.1993г./, е посочено, че :

Чл. 9. (1) За всеки час положен и отчетен извънреден труд на офицерите и сержантите се заплаща възнаграждение в размер на часовата ставка от индивидуалната заплата за длъжност на служителя, получена от месечната заплата за длъжност, разделена на 30 и на регламентираната продължителност на работното време.

(2) За извънреден труд, независимо от това, дали е положен законно или не, на офицерите и сержантите се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер съгласно чл. 262, ал. 1 КТ .

(3) Забранява се компенсирането на извънреден труд с почивка.

Съгласно чл. 212. ЗМВР (Обн. - ДВ, бр. 122 от 1997 г., отм., бр. 17 от 24.02.2006 г.):

(1) Работното време на офицерите и сержантите е 40 часа седмично при петдневна работна седмица.

(2) За определени звена и специфични дейности министърът на вътрешните работи може да установява удължено работно време.

(3) При превишаване на продължителността на работното време над определеното в ал. 1 офицерите и сержантите се обезщетяват по ред, определен от министъра на вътрешните работи.

Въз основа на чл. 212, ал.3 ЗМВР /отм., редакция ДВ, бр. 122 от 1997 г./ е издадената от  Министъра на ВР Емануил Йорданов,  Наредба  І – 107 от 15.05.2001г. за обезщетение на служителите на МВР, положили труд при превишаване продължителността на нормативно установеното работно време /л.62/.  Същата е влязла в сила на 01.06.2001г.  Съгласно чл. 7, ал.1 от Наредбата :

Офицерите и сержантите, положили труд над нормативно установеното работно време имат право на допълнителна почивка , съответстваща на отработеното време, както следва:

1.                      За работещите  при подневно отчитане на работното време до 24 часа месечно / до 3 работни дни/.

2.                     За работещите  на удължено работно време, на смени и дежурства до 72 часа на  тримесечие / до 9 работни дни/.

ал.2 Ползването на допълнителна почивка се разрешава непосредствено след полагането на труда или заедно с годишния платен отпуск.

Тази наредба намира приложение относно извънредния труд положен от ищеца, на осн. § 5 ПЗР ЗМВР / Обн., ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г. отм., бр. 17 от 24.02.2006 г./ и §19 ЗИН /отм./.

С изрично писмо с рег. № 9230/24.07.2001г. на Главния Директор на Главна дирекция „Главно управление на местата за лишаване от свобода”, с вх. № Д-163/26.07.201г. на ОЗСА гр. Разград, е указано до ОЗСА гр. Разград, да се прилага горецитираната Наредба /въпреки че за приложението на Наредбата това писмо е ирелевантно /.

С ДВ, бр. 17 от 2003 г. е изменен чл. 212 ЗМВР /отм./, както следва:

ал. 3 Работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период.

ал. 5 Работата над редовното работно време се компенсира със:

1. допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни - за служителите по ал. 4;

2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за държавните служители по ал. 3.

......................................................

ал. 7 Министърът на вътрешните работи определя реда за разпределянето на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители над редовното работно време.

Така с оглед новата регламентация на компенсирането извънредния труд, Министъра на ВР издал Заповед № І-77/11.04.2003г. за разпределение и отчитане на работното време на служителите от МВР и за компенсиране работата на държавните служители – офицери, сержанти и граждански лица над редовното работно време. От своя страна Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” издал Заповед рег. № Л-2207/10.05.2003г., влязла в сила на 25.02.2003г., с вх. № Д-73/14.05.2003г. на ОЗ СА гр. Разград. Относно компенсирането на извънредния труд, същата съдържа изцяло горецитираната разпоредбата на чл. 212, 5 ЗМВР /редакция бр. 17 от 2003 г./.

Съгласно новия ЗМВР /Обн., ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г., в сила от 1.05.2006г./, чл. 211:

Ал.3 Работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период.

..................................................................................................

Ал. 5 Работата извън редовното работно време се компенсира със:

2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3.

Съобразявайки горицитираните нормативни актове действащи през съответните периоди, видно от заключението на ССЕ с уточнение в о.с.з. /лист 280 долу и лист 281 горе/, е че ищецът следва да ползва 101 дни допълнителен платен годишен отпуск за положения извънреден труд за периода от назначаването му – 01.04.1995г. до 30.06.2013г. За разликата до претендирания размер от 180 дни, искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

По иска за на ищеца да бъде признато за установено, че има право 75.5 дни допълнителен платен отпуск от неспазени почивки между дежурствата.

Този иск е предявен едва с писмената защита. Ето защо, същият следва да бъде оставен без разглеждане. Ако ищецът желае съдът да се произнесе по същество по тази му искова претенция, то следва да подаде надлежна искова молба.

По предявения срещу ГДИН и ТП НОИ – Разград искове по чл. 1 ЗУТОССР във вр. с чл. 124 ГПК, за установяване, времето на положения извънреден труд представлява трудов и осигурителен стаж.

По възражението, че искът по чл. 1 ЗУТОССР се явява недопустим, тъй като ищецът не е представил удостоверение, че книжа, ведомости за заплати и други и др. са унищожени или изгубени.

Такова удостоверение в случая не е необходимо, тъй като по делото безспорно се установява наличието на служебно отношение между ищеца и ГДИН. Единственият спорен въпрос е дали въпросните 90 минути почивка, както и 30 минути инструктаж и сдаване на наряда, дали следва да се включат в работното време, респективно дали е налице извънреден труд и признава ли се същият за осигурителен и трудов стаж. Съгласно чл. 10 ЗУТОССР „за неуредените в закона въпроси се прилага Гражданският процесуален кодекс”.

По възражението, че искането за установяване на осигурителен и трудов стаж е недопустим, тъй трудовия и осигурителен стаж се установява с документ единствено при прекратяване на служебното отношение.

Следва да се изтъкне и че съгласно чл. 212, ал.1, т.2 ЗМВР, приложим на осн. чл.19, ал.2 ЗИНЗС „Държавните служители в МВР имат право на следните видове отпуски: допълнителен платен годишен отпуск - по един ден за всяка прослужена година, включително за приравнения трудов стаж”. Съгласно чл. 201, ал.1 ЗМВР, приложим на осн. чл.19, ал.2 ЗИНЗС „На държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа върху основното месечно възнаграждение в размер 2 на сто за всяка година трудов стаж, но не повече от 40 на сто.”

Т.е. установяването на допълнителен трудов стаж води до възникване право на допълнителен платен отпуск и допълнително възнаграждение. Ето защо, е налице правен интерес от установяване на допълнителен трудов стаж и преди прекратяване на правоотношението между страните.

Налице е и правен интерес и от установяването на осигурителен стаж преди прекратяването на служебното правоотношение. Това е така, тъй като съгласно чл. 245, ал.1, т.2 ЗМВР, приложим на осн. чл.19, ал.2 ЗИНЗС, служебното правоотношение на държавния служител се прекратява при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. От своя страна чл. 69, ал.2, т.1 КСО предвижда минимално изискуем се осигурителен стаж за държавите служители по ЗИНЗС, за да придобият същите право на пенсия. Т.е. необходимо е служителя/органа по назначаването, предварително да знае дали осигурителния стаж на служителя е достатъчен за придобиването на право на пенсия по чл. 69, ал.2, т.1 КСО за да може да бъде прекратено служебното правоотношение, на осн. чл. 245, ал.1, т.2 ЗМВР във вр. с чл.19, ал.2 ЗИНЗС.

След като е възникнал спор между страните относно дали процесния извънреден труд представлява трудов и осигурителен стаж, то съдът следва да се произнесе с Решение, въз основа на което ще се оформят книжата издадени от работодателя досежно осигурителния и трудовия стаж на ответника /Образец УП 3/ при прекратяване на служебното правоотношение. Да се отложи във времето решаването на процесния спор за да се изчака прекратяването на служебното правоотношение между ищеца и ГД ИН по същество би представлявало нарушение на изискването за „справедлив процес” по см. на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Това е така, тъй като след десетилетия /когато евентуално служебното правоотношение бъде прекратено/ много от доказателствата /документи, свидетели/ е възможно вече да не съществуват, което би довело до невъзможност ищеца да докаже действително положения труд. Опасността предвид дългия период доказателства вече да не се съхраняват не е хипотетична, а реална и доказана изрично в настоящото производство – в неоспореното заключение на ССЕ изрично се сочи, че дори и в архива „липсват ведомости за периода до 1996г.” /л.177, абз.1, изр. последно/. Същото се сочи от вещите лица и в откритото съдебно заседание /лист 279 долу/. ГДИН не обори тези твърдения, чрез представяне на ведомости за периода да 1996г.

По същество по искането за признаване на трудов стаж.

ГДИН сочи, часовете положен извънреден труд дори и да се приеме, че се зачита за осигурителен стаж, то същият не се признава за трудов/служебен такъв. Съдът не споделя наведения довод. Разпоредбите на чл.211 ЗМВР /отм./ и чл. 212 ЗМВР /нов/ и издадените въз основа на тях подзаконови НА, регламентират нормалната продължителност на служебното време и неговото превишаване. Следователно времето, през което ищецът е изпълнявал служебните си задължения, се включва в служебното му време. Т.е. следва извода, че часовете положен извънреден труд се включват в служебното време, поради което същите се явяват трудов/служебен стаж. В този смисъл е и съдебната практика : вж. Решение № 3984 от 11.11.2011г. на Пловдивски районен съд, по гр. дело № 3980/2011г., потвърдено с влязло в сила Решение № 619 от 18.04.2012 г. на Пловдивският ОКРЪЖЕН съд, VІ граждански състав, по въззивно гражданско дело № 365/2012 г.

Вещите лица сочат, е че за времето от възникване на служебното правоотношение между ищеца и ГД ИН до 30.06.2013г.  от положен извънреден труд са налице са  513 дни стаж /лист 279/.

По същество по искането за признаване на осигурителен стаж.

Съгласно чл. 38, ал.5 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж: „От 1 януари 2005 г. за осигурителен стаж се зачита времето, през което лицата са полагали извънреден труд.”

Вещите лица сочат,  е че за периода  от 01.01.2005г. до 30.06.2013г. извънредния труд на ищеца преобразуван в осигурителен стаж е в размер на 252  дни  /лист 279/, поради което съдът намира, че същият следва да му бъде установен с настоящото решение.

По възражението, че тъй като работодателят не е заплатил осигурителните вноски за процесния стаж, то и същият не може да се признае за осигурителен.

Съдът намира това възражение за неоснователно, тъй като е недопустимо виновното противоправно поведение на работодателя ГД ИН да засяга правата на ищеца, който добросъвестно е полагал извънреден труд.

По държавните такси и разноските.

Ищецът е освободен от такси и разноски по производството, на осн. чл. 83, ал.1, т.1 ГПК.

Съгласно, чл. 78, ал.6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски.

По държавните такси.

Ответникът ГДИН следва да заплати по сметка на РС Разград сумата от 50 лв. представляваща ДТ за иска за главницата, сумата от 50 лв., представляваща ДТ за иска за мораторна лихва, на осн. чл. 78, ал.6  ГПК. Следва да заплати и сумата от 80 лв. представляваща ДТ за установяване наличие на допълнителен отпуск за положен извънреден труд.  Така ГДИН следва да заплати по сметка на РС Разград сумата от 180 лв. за дължими държавни такси, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.

По разноските.

Ето защо, ответникът ГДИН следва да заплати по сметка на РС Разград сумата от 710 лв.,  за деловодни разноски, от които 700 лв. разноски за заплатено възнаграждение на вещите лица и 10 лв. разноски за свидетел, на осн. чл. 78, ал.6 ГПК.

Ответникът ГДИН следва да заплати на ищеца сумата от 120 лв. представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.

В случая нормата на чл. 9, ал.2 ЗУТОССР не променя горните изводи, тъй като горните суми се присъждат за разноски по останалите кумулативно съединени искове, за които се прилагат общите разпоредби на чл. 78, ал.1 и ал. 6 ГПК.

Поради което, съд,

Р  Е  Ш  И :

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21 ДА ЗАПЛАТИ на Т.И.Н., ЕГН **********,***, както следва:

-                         на основание чл.211, ал.5 ЗМВР,  вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС сумата от 1 246.49 лв./хиляда двеста четиридесет и шест лева и четиридесет и девет стотинки/, като за разликата до пълния размер от 2 800.21 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода 01.07.2008г. - 30.06.2013 г., ведно със законната лихва от 28.06.2012 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния размер от 2 800.21 лв., като неоснователен,

-                         на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 542.67 лв. /петстотин четиридесет и два лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща лихва за забава върху горната главница за периода от падежа на всяко плащане до 15.07.2013 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния размер от 698.46 лв., като неоснователен,

-                         на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 120 лв. /сто и двадесет лева/ представляваща съдебни разноски.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на  Районен съд – Разград сумата от 180 лв. /сто  и осемдесет лева/  за държавни такси по предявените искове и сумата от 710 лв. /седемстотин и десет лева/ за направени по делото разноски за заплащане на възнаграждение на вещото лице и разноски за свидетел.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21, че Т.И.Н., ЕГН **********,***, ап.1 ИМА ПРАВО ДА ПОЛЗВА 101 /СТО И ЕДИН/ ДНИ допълнителен платен годишен отпуск, за положен извънреден труд за периода от 01.04.1995г. до 30.06.2013г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до претендирания размер от 180 дни, като неоснователен и недоказан.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на Т.И.Н., ЕГН **********,*** ДА БЪДЕ УСТАНОВЕНО по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21, че има право да ползва 75.5 дни допълнителен платен отпуск от неспазени почивки между дежурствата, за периода 01.04.1995г. до 30.06.2013г., като процесуално НЕДОПУСТИМО, поради ненадлежно предявяване.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21 и спрямо РАЙОННО УПРАВЛЕНИЕ „СОЦИАЛНО ОСИГУРЯВАНЕ” гр. РАЗГРАД, с адрес гр. Разград, ул. Бели Лом № 40, че Т.И.Н., ЕГН **********,***, има допълнителен служебен/трудов стаж  в размер на 513 /петстотин и тринадесет/ дни на длъжността „Надзирател” при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, въз основа на положен извънреден труд за периода от 01.04.1995г.  до 30.06.2013г.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, адрес: гр. София, 1309, бул. Ген. Н. Столетов № 21 и спрямо РАЙОННО УПРАВЛЕНИЕ „СОЦИАЛНО ОСИГУРЯВАНЕ” гр. РАЗГРАД, с адрес гр. Разград, ул. Бели Лом № 40, че Т.И.Н., ЕГН **********,***, има допълнителен осигурителен стаж  в размер на 252 /двеста петдесет и два/ дни на длъжността „Надзирател” при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, въз основа на положен извънреден труд за периода от 01.01.2005г. до 30.06.2013г.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Разград в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: