Р Е Ш Е Н И Е

Номер 216 30.07.2014 г. гр.Разград

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Разградският районен съд

На петнадесети юли две хиляди и единадесета година

В открито съдебно заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Чолакова

Секретар Ж.Р.

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдията гр.д. 841/2014 г.

Производството с правно основание чл.49 от ЗЗД вр. с чл.45 от ЗЗД вр. с чл.6 ЕКЗПЧОС.

Депозирана е искова молба от Р.Я.П. срещу Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск за заплащане сумата 10000 лв., обезщетение за неимуществени вреди. Претендира и за законната лихва от 13.12.2007г., когато е прекратено воденото срещу него наказателно производство. Сочи, че с постановление на РП Попово от 13.12.1992г. му е повдигнато обвинение за извършено престъпление, образувано сл. дело №2434 на ОСС Търговище. Разследването продължило петнадесет години и на 13.12.2007г. е прекратено с постановление, като и че обвинението не било доказано. Твърди, че със своето действие и бездействие от ответника са му причинени неимуществени вреди изразяващи се в стрес, нерви, психическо разстройство, чувство на несигурност и тежък психически дискомфорт. В с.з. ищецът твърди, че в резултат на воденото срещу него производство продължило петнадесет години без осъдителна присъда, служители при ответника поради небрежност, не са проявили активност за изясняване обективната истина по казуса и са нарушили всякакви разумни срокове за провеждане на обективно разследване и установяване на истината, което е нарушение по чл.6 от Европейската конвенция за защита правата на човека. В резултат на което му е създадено чувство за несигурност за бъдещето, както и пречки за развиване на бизнеса.

Ответникът депозирания отговор в срок, намира иска за допустим, оспорва същия по основание и размер. Твърди, че в претендирания период срещу ищеца са водени и други наказателни производства, по които са налагани мерки за неотклонение и е изтърпяна ефективна присъда. Прави възражение за изтекла погасителна давност. В писмено становище твърди, че съгласно чл.132 от КРБ при осъществяване на съдебната власт прокурорите не носят гражданска и наказателна отговорност за действията си по служба. Липсват елементите от фактическия състав на непозволено увреждане, а отговорността по чл.49 от ЗЗД съществува дотолкова, доколкото виновно са причинени вреди от лице, на което е възложена известна работа, а в случая няма виновно поведение от страна на служители на Прокуратурата на Република България.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, като обсъди събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното: Следствено дело № 2434/1992г. по описа на ОСС Търговище е образувано с постановление на РП Попово на 13.12.1992г. срещу ищеца за извършено престъпление по чл.316 вр. с чл.308 ал.1 от НК. С постановление от 13.12.1992г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.316 вр. с чл.308 вр. с чл.26 от НК, по чл.262 ал.1 вр. с чл.210 ал.1 т.5 вр. с чл.26 от НК, разпитан е като обвиняем същия ден, като му е взета мярка за неотклонение “задържане под стража”, потвърдена с решение от 18.12.1992г. на РС Попово. Разследването му е било предявено с постановление от 15.04.1993г. и е приключило с постановление за предаване на съд от 06.05.1993г., като е бил внесен обвинителен акт в Поповски районен съд. Образуваното нохд №71/93г. на същия съд, е било прекратено с определение от 17.08.1993г. и изпратено по подсъдност на РС Русе, който е повдигнал спор за подсъдност пред ВС. С определение №90 от 11.11.1993г. на ВС по н.д. №563/93г. на ВС, производството е било изпратено отново на РС Попово. Образувано е нохд №195/1993г. на РС Попово, по което е било проведено едно съдебно заседание на 20.12.1993г., което е приключило с определение за прекратяване на съдебното производство на основание чл.286 ал.2 от НПК/отм/, за привличане като обвиняем на Б. Н. Б. от гр.Разград, за извършено в съучастие с ищеца престъпление по чл.262, 316 и 256 от НК. Със същото определение е била изменена мярката за неотклонение на ищеца в парична гаранция. На 14.01.1994г. сл.д. № 2434 ведно с нохд № 195/93г. на РС Попово е било изпратено от РП Попово по РУП Попово за допълнително разследване, при спазване на дадените указания от съда. На 11.04.1994г. е бил разпитан един свидетел по следственото дело. С постановление от 11.05.1998г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършени в съучастие с Б. Б.престъпления по: чл.316 вр. с 308 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 и чл.26 от НК; чл.215 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.2 и чл.26 от НК и по чл.211 вр. с чл.210 ал.1 т.2 и 5 вр. с чл.20 ал.2 и чл.26 от НК. Ищецът е бил разпитан като обвиняем по това обвинение на 18.06.1998г., както и на 25.06.1998г., като междувременно отново му е била променена мярката за неотклонение в “задържане под стража” съответно от 18.06.1998г. в “парична гаранция”, от 01.09.1998г. в “подписка”. Б. Б. е бил призован да се яви за привличането му в качеството на обвиняем с призовка за 15.05.1998г., като същият не е установен, тъй като е напуснал страната и е привлечен в негово отсъствие/задочно/ с постановление от 18.05.1998г. за същите престъпления като ищеца, като му е била определена мярка за неотклонение “задържане под стража”. Б. е бил обявен за ОДИ с телеграма от 27.07.1998г. С постановление от 18.09.1998г. на РП Попово е било спряно сл.д. №2434/92г., на основание чл.239 ал.1 т.1 вр. с чл.22 т.2 вр. с чл. 268 ал.3 т.3 от НПК поради отсъствието на Б., който е с неизвестно местожителство в чужбина. По молба на майката на Б., с постановление на РП Попово от 22.04.2003г. частично е прекратено наказателното производство срещу Б.Б. относно извършеното престъпление по чл.316 вр. с чл.308 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 вр. с чл.26 от НК, след което делото е изпратено на ОСС Търговище. От направена справка от РПУ гр.Попово по искане на разследващия е изготвено писмо, че обв.П. е с установен адрес в страната, а обв.Б. е напуснал страната на 26.04.1993г., обявен за ОДИ, направени са още две такива справки до 07.08.2007г. , когато при влизане в страната е установен Б.Б.. С постановление на РП Попово от 08.08.2007г. е било възобновено наказателното производство, поради установяването на Б.. Същият е бил разпитан като обвиняем на 08.08.2007г. и на 21.08.2007г., а на 20.08.2007г. е бил разпитан като обвиняем и ищецът. След извършена очна ставка между двамата обвиняеми, разследването е било приключено и на 23.08.2007г е изпратено на РП Попово с мнение за предаване на съд само обв.П.. С постановление на РП Попово от 13.12.2007г., е било прекратено предварителното производство №2434/1992г. поради изтекла давност срещу двамата на основание чл.243 ал.1 т.1 вр. с чл.24 ал.1 т.3 от НПК и самостоятелно на основание чл.243 ал.1 т.2 от НПК спрямо обв. Б. поради недоказаност. Няма данни постановлението да е било обжалвано.

От приложената справка за съдимост се установява, че ищецът е бил осъждан с три влезли в сила съответно на 15.08.1996г., на 16.01.2006г. и 14.01.2008г., по които му е наложено наказание лишаване от свобода.

По делото по искане на ищеца са разпитани като свидетели Н.Р.Г. – негова майка и Х.П.Р.. В показанията си св.Г. сочи, че знае за разследването, но не помни кога е било, ищецът бил разстроен, бил е задържан по него. Това се отразило на бизнеса му, бил отчаян и плакал. Дълго продължило разследването. Св.Р. познава ищеца от 1995г.-1996г., често контактували, заедно са били по язовирите риби, чистене дърва дърводобив. Ищецът му казал, че не може да отиде в Гърция, за да прави бизнес с дървени въглища, поради делото в Попово. Притеснен и разтревожен бил, че не може да излиза заради делото, тъй като имал забрана. Съдът кредитира показанията на разпитаните свидетели, а на свидетелката Г. съобразно чл.172 от ГПК, същите са непротиворечиви, последователни, не се игнорират от останалия доказателствен материал по делото.

Въз основа на така установените фактически обстоятелства, съдът направи следните правни изводи: Искът е с правно основание чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД вр. с чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС, предвид обстоятелствата и петитума в исковата молба, а и предвид указанията на въззивната инстанция. Съгласно чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, а нормата на чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД е обща регламентираща деликтна отговорност. В случая наказателното производство срещу ищеца е образувано на 13.12.1992г. с постановление на РП Попово, като му е било предявено обвинение за извършено престъпление по чл. чл.316 вр. с чл.308 вр. с чл.26 от НК, по чл.262 ал.1 вр. с чл.210 ал.1 т.5 вр. с чл.26 от НК, като разследването е приключило и е бил внесен обвинителен акт на 06.05.1993г. След прекратяване на образуваното съдебно производство на 20.12.1993г. и връщане на делото за допълнително разследване за привличане на Б. като съучастник, до прекратяването на наказателното производство с постановление от 13.12.2007г. поради изтекла давност, е изминал четиринадесет годишен срок. В този период освен разпит на един свидетел и разпит на ищеца, както и на установения на 08.08.2007г. друг обвиняем, не са извършвани действия по разследване, а същото е било спряно за периода от 18.09.1998г. до 08.08.2007г. поради отсъствието на обв.Б.. Не са налице данни ищецът да се е отклонявал, да е ставал причина за забавяне на разследването. Единствената такава е отсъствието на втория обвиняем, като РП Попово е счела, че за изясняване на обстоятелствата по делото е необходимо неговото присъствие, като други доказателства освен обяснения на обв. относно извършените деяния и съучастието на двамата, не са събирани по делото, като единствено са приложени писма и справки относно издирването на Б.. Същият вече като обвиняем не е дал относими обяснения по делото, явно предвид изминалото време, а и предвид процесуалното си качество. Т.е. независимо от установяването на последния всички относими към обвинението факти са установени още преди спиране на наказателното производство през 1998г. дДлото не се е отличава с фактическа, нито с правна сложност. Няма данни ищецът с поведението си необосновано да е довел до забавяне на производството, неколкократно е бил разпитван. Единственото в периода м.06.98г.-м.09.98г., на ищецът е била променена мярката за неотклонение предвид неявяването му при призоваване, като няма данни за други отклонения. Констатира се обаче необосновано бездействие на органите на досъдебното производство за значителен период от време. След връщането на делото за допълнително разследване на РП Попово на 14.01.1994г., е бил разпитан само един свидетел на 11.04.1994г, след което едва на 11.05.1998г. е бил привлечен ищецът като обвиняем, за извършени деяния в съучастие с Б., причината поради която е било върнато делото в досъдебната фаза, разпитван е за това през месец май и м. юни 1998г. и на 18.09.1998г. с постановление на РП Попово, е било спряно разследването поради отсъствието на Б.. Спирането на наказателното производство е насочено само към спиране на сроковете за водене на разследването, но не освобождава държавните органи от задължението да извършат активни действия, насочени към отстраняване на пречките за движение на производството. Налице е необосновано бездействие на органите на досъдебното производство в посочените периоди, а и като се има предвид един от мотивите за прекратяване на наказателно производство с постановление на РП Попово от 13.12.2007г. - поради изтекла давност спрямо двамата обвиняеми и поради недоказаност на обвинението спрямо Б., срещу когото са дадени само обяснения на ищеца и то още при разглеждането на нохд № 195/93г. на РС Попово. Т.е. са били налице основания за приключване на разследването, при достатъчно доказателства и внасяне на обвинителен акт по преценка на РП Попово само по отношение на ищеца, или е могло делото да се разгледа в отсъствието на Б. още преди неговото спиране през 1998г. Т.е., че неоснователно е било спряно досъдебното производство в периода 1998г.-2007г., тъй като последващо присъствие на обв.Б. не е допринесло за разкриване на обективната истина за негово съучастие в престъпленията, за които двамата са били привлечени като обвиняеми, а както вече бе посочено други доказателства от връщането на делото на РП Попово през 1994г., не са били събрани. Разследването в случая би могло да приключи с надлежен акт предвид събраните доказателства, още преди да бъде спряно, което би било разумния срок. В случая релевантни са обстоятелства са продължителността на наказателното производство, действията на Прокуратурата и ръководените от нея органи, поведението на обвиняемия. Действията на прокуратурата са в нарушение на изискването по чл.6 от ЕКЗПЧОС за провеждането му в разумен срок, от което следва отговорността и по чл.49 от ЗЗД за причинени на ищеца неимуществени увреждания – стрес, неудобство, чувство за тревожност, като производството е продължило почти петнадесет години, което е много над установения максимален срок по чл.22 ал.2 от НПК. В този смисъл и задължителната практика на ВКС - Р-е №362/21.11.2013г. по гр.д. №92/2013г. ІV гр.о. Относно размера на дължимото обезщетение, което следва да репарира причинените неимуществени вреди в претендирания период от образуване до прекратяването на наказателното производство, съдът намира следното: Явно е, че наказателното производство е продължило много над сроковете, които могат да се приемат за разумни в случая, както и това, че ищецът нормално да е бил тревожен и несигурен, дали ще бъде осъден, поради което по делото се установява по несъмнен начин наличието на стрес и тревога, което е установено и без събиране на гласни доказателства. Поради което съдът следва да се произнесе по релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност за вземането. Съгласно т.4 от ТР №3 от 22.04.2004г. на ВКС при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно дължимостта на мораторната лихва и началния момент на погасителната давност възниква от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателно производство, в случая от 13.12.2007г./няма данни да е връчвано на страните, нито обжалвано/, като е приложима общата петгодишна давност на вземането по смисъла на чл.110 от ЗЗД. Предвид това давностния срок е започнал да тече на 13.12.2007г. и е изтекъл на 13.12.2012г., а исковата молба е подадена на 03.12.2012г. /л.5 от гр.д. №367/2013г. на РРС/ т.е в рамките на петгодишния срок, поради което не е изтекла погасителната давност на иска за обезщетение. От показанията на разпитаните свидетели, се установява, че ищецът е бил притеснен, а св.Х. сочи, че освен това не е могъл да излиза в чужбина, което е било пречка за разширяването на бизнеса му, предвид забраната да излиза извън пределите на страната, като е споделял с него за това до задържането му през 2008г. Съдът намира, предвид приложената справка за съдимост на ищеца, такава несигурност и тревожност, поради невъзможност за излизане в чужбина и развиване на бизнес извън страната, явно не е била изпитвана от него след влизане в сила на 16.01.2006г. - на шестгодишна ефективна присъда по нохд № №203/2002г. на РРС, а преди това деветмесечна ефективна присъда влязла в сила на 15.08.1996г. по нохд №229/95г. на РРС. През време на изтърпяване на тези наказания и евентуално при водене на наказателните производства довели до тези присъди, чувството на ищеца за несигурност, стрес и тревожност, явно не е във връзка с не приключилото сл.д. №2434/1992г., а ищецът не е могъл да излиза извън страната не поради това производство Т.е. по това време не е настъпило негативно проявление в професионален план за ищеца, предвид посочените наказателни производство. Независимо от продължителността на наказателното производство, което по принцип е основание за присъждане на по-голямо обезщетение в случая ищецът не доказа да е налице и по-тежко увреждането на човешките ценности - право на спокоен нормален живот, пълноценна социална реализация, добро име, здраве и пр. Поради което съдът намира, че справедливият размер на дължимото обезщетение е доказан в размер на 4000лв., като до първоначално предявения размер искът е недоказан. Относно акцесорната претенцията за законна лихва, същата се дължи от 13.12.2007г., когато е прекратено наказателното производство. Съгласно чл.111 б.”в” от ЗЗД с изтичане на тригодишен срок се погасяват вземанията за лихва, а исковата молба е подадена на 03.12.2012г., поради което акцесорното искане за лихва три години назад във времето преди предявяването на молбата е погасено по давност и следва да бъде отхвърлено за периода от 13.12.2007г. до 03.12.2009г.

Предвид изхода на делото на основание чл.78 ал.6 от ГПК, ответникът следва да заплати сумата 160лв. за държавна такса върху уважената претенция по сметка на РРС.

Воден от гореизложеното, Разградският районен съд

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България ДА ЗАПЛАТИ на Р.Я.П., ЕГН********** сумата 4000 лв. /четири хиляди лева/ за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 03.12.2009г., като ОТХВЪРЛЯ ИСКА главния иск до първоначално предявения размер, КАКТО И ИСКА за законна лихва за периода от 13.12.2007г. до 03.12.2009г.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РРС 160лв. /сто и шестдесет лева/

Решението подлежи на обжалване пред Разградския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: