Р Е Ш Е Н И Е

№ 222, 11.08.2014г., гр.Разград

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД състав

На седемнадесети август две хиляди и четиринадесета година

В публично съдебно заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТАЛИНА ДОЧЕВА

Секретар П.Т.

като разгледа докладваното от съдията

гр.дело № 77 по описа за 2014г. на РРС

Депозирана е искова молба по чл.422 във вр. с чл.415 във вр. с чл.124 ГПК от И.Л. Н., с която моли съда да приеме за установено по отношение на Н.Г.С., че е налице вземане в размер на 5000лв..-главница по договор за наем и 4200лв. лихва за периода 15.03.12г.-14.03.13г. и 225.60лв. лихва за периода 15.03.13г.-23.08.13г. , ведно със законната лихва, считано от 28.04.13г.

Ответникът Н.Г.С., призован при условията на чл.47 ал.6 ГПК не е отговорил. Назначеният му особен представител счита иска за допустим и частично основателен. Прави възражение за частична нищожност на договора поради прекомерност на уговорената неустойка, поставяща страните в неравностойно положение, досежно клаузата на чл.8, уреждаща месечна лихва от 7 % или 350лв.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна, следното: Страните по делото са сключили писмен договор за заем на 14.03.12г. за сумата от 5000лв., която ответникът следвало да върне в едногодишен срок, като е следвало да заплати и възнаградителна месечна лихва в размер на 7% /350лв./. Ищецът е предал парите на ответника още при сключването на договора, за което страните са съставили и разписка. По делото е назначена ССЕ, според заключението на която дължимата уговорена възнаградителна лихва по договора за заем за периода 15.03.12.-14.03.13г. е 4200лв., като е дало и вариант на дължимата лихва в размер на законната такава. За този период размерът на законната лихва е 513.50лв. Дължимата лихва за забава за периода 15.03.13г.-23.08.13г. възлиза на 225.60лв.

На 28.04.2013г. ищецът е депозирал заявление по чл.410 ГПК срещу ответника и лицето Р. С. Образувано е гр.д.№1369/13г.на РРС. Издадена е заповед №2239/12.06.13. На 18.11.13г. заповедта за изпълнение е връчена на ответника, който е възразил на 25.11.13г. В едномесечния срок ищецът е предявила иска си по чл.422 ГПК спрямо възразилия длъжник.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира искът за допустим, а разгледан по същество и частично основателен.

Представените от ищеца писмени доказателства доказват по безспорен начин, че между страните има сключен договор за заем, по който ищецът е изпълнил основното си задължение да предостави заемната сума от 5000лв. Ответникът обаче не представя доказателства да я е върнал на ищеца. Уговореният в договора срок за заем е изтекъл, поради което ответникът дължи връщането на заетата сума.

Частично основателна е претенцията на ищеца за присъждане на договорна лихва от 4200лв., с оглед направеното възражение за частична нищожност на договора в частта за уговорената възнаградителна лихва поради прекомерност /накърняване на добрите нрави/. Според разпоредбата на чл. 10 ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговорят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Към настоящия момент обаче подобна горна граница не съществува. По силата на чл. 2 от ПМС № 5 от 18.01.1991г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите (обн., ДВ, бр. 6 от 22.01.1991г., изм., бр. 18 от 5.03.1991г., бр. 71 от 30.08.1991г., бр. 89 от 29.10.1991г. ) лихвите по влоговете и заемите се определят на пазарна основа в зависимост от размера на основния лихвен процент и другите лихвени равнища, определени от БНБ. Впоследствие, с ПМС № 72 от 8.04.1994г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994г. изм. и доп., бр. 74 от 22.08.1995г., бр. 15 от 22.02.2000 г. ), съгласно разпоредбите на единствения чл. 1, ал. 1 от цит. ПМС № 72, считано от 1.09.1994г. се определя годишен размер на законната лихва за просрочени задължения в левове – в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта, а в конвертируема валута – тримесечният Либор за съответния вид валута плюс 10 пункта, като според ал. 2 от същото ПМС дневният размер на законната лихва за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен в ал. 1.

В настоящия случай се касае за т. нар. възнаградителна лихва, каквато според чл. 240, ал. 2 ЗЗД при договор за заем се дължи от заемателя само, ако е уговорена писмено. Съдебната практика приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от  чл. 9 ЗЗД съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави /Решение № 1095 от 23.12.1999г. ВКС гр. д. № 611/99г., ІІ г. о; Решение № 378 от 18.05.06г. ВКС гр. д. №315/05г., І г.о/.

От гореизложеното е видно, че допустимият от закона (чл. 10, ал. 2 ЗЗД) най-висок размер на договорната лихва не е регламентиран в нашето законодателство. В същото време обаче се приема, че страните могат да договарят и над установения размер на законната лихва, като тяхната автономия при договарянето е ограничена единствено от правилата на морала (добрите нрави). С оглед изискването на закона (чл. 9 ЗЗД) при договарянето (включително по отношение на възнаградителната лихва) да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. От гледище на съдебната практика добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. В този смисъл за противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в гражданския, респективно търговския оборот, като се използва недостига на материални средства в един субект за облагодетелстване на друг. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва (в този смисъл: Решение № 906/30.12.04г. ВКС по гр. д. № 1106/03г., ІІ г.о.; Решение № 1270/9.01.09г. ВКС по гр. д. № 5093/07г., ІІ г. о).

В конкретния случай се касае за предоставен на ответника от ищеца заем в размер на 5000лв., при уговорена месечна лихва от 7 % (т. е. 84 % в годишно изражение). Налице е едно драстично несъответствие между размера на главницата по заема-5000лв. от една страна и размера на договорната лихва-4200лв. за срок от една година, като последната почти достига по размер заемната сума. При тези данни е логично да се приеме, че уговорените в процесния договор лихвен процент е в противоречие с присъщите му функция- възнаградителна .

В правната теория е застъпено становище, че размерът на гражданскоправната възнаградителна лихва следва да е равен на размера на законната мораторна лихва, като тази теза се основава на разширително тълкуване на чл. 86, ал. 2 ЗЗД и на ПМС № 72 /1994г. Привеждат се доводи, че както гражданското право познава възнаградителна лихва, възникваща по силата на закона – напр. чл. 61 ал. 1; чл. 143 ал. 1 изр. 2; чл. 285 и чл. 364 ЗЗД, като в тези случаи функцията на законната лихва е да възстанови нарушеното имуществено равновесие между страните. В този смисъл правилата на цит. ПМС би следвало да се прилагат за всички случаи на законна лихва, който извод се подкрепя и от историческото тълкуване (Калайджиев Ангел, Обл. право Обща част, С, изд. “Сиби” 2001г., с. 195).

По изложените съображения съдът намира, че уговорените между страните по настоящето дело размери на възнаградителна лихва 7 % в месечно и 84% в годишно изражение) е определена извън пределите на нравствената допустимост и в тази връзка приема, че е противно на добрите нрави уговарянето на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Ето защо с оглед на разпоредбата на чл. 256 ал. 4 ЗЗД въпросните клаузи от процесния договор за заем, материализирани в чл.8 следва да се заместят по право от повелителните правила на закона, т. е. да се приеме, че вместо уговорените 7 % месечна лихва за периода до 14.03.2013г. заемополучателят дължи законната лихва за забава в размер на 513.50лв.

Оттук следва, че възражението за частична нищожност на договора за заем е основателно, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като се прогласи за нищожна уговорката между страните по отношение на възнаградителната лихва над размера на законната лихва фиксирана в чл. 86 ЗЗД и ПМС № 72 от 8.04.1994г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994г. изм. и доп., бр. 74 от 22.08.1995г., бр. 15 от ДВ/ и определена от вещото лице в размер на 513.50лв..

Частичната основателност на иска влече частичната отговорност на ответника за разноски, които по списък са в размер на 2627лв. Предявеният иск е за 9425.60лв., а уважената част е за 5739.10лв., т.е. дължимите разноски са за 1599.54лв.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЕМА за установено по отношение на Н.Г. ***, ЕГН **********, че дължи на И.Л.Н. ***, ЕГН ********** сумата от 5000лв../пет хиляди лева/-главница по договор за наем, сумата 513.50лв./петстотин и тринадесет лева и петдесет стотинки/ договорна лихва за периода 15.03.12г.-14.03.13г. и 225.60лв. /двеста двадесет и пет лева и шестдесет стотинки/ лихва за периода 15.03.13г.-23.08.13г. , ведно със законната лихва, считано от 28.04.13г.

ОТХВЪРЛЯ ИСКА по чл.422 ГПК за размера на претендираната за установяване съществуването на задължение за възнаградителна лихва над 513.50лв. до 4200лв. КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ПРОГЛАСЯВА нищожността на чл.8 от договор за заем от 14.03.12г., в частта за определената възнаградителна месечна лихва от 7%.

ОСЪЖДА Н.Г. ***, ЕГН ********** да заплати на И.Л.Н. от 1599.54лв./хиляда петстотин деветдесет и девет лева и петдесет и четири стотинки/, разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: