Р Е Ш Е Н И Е

№ 232, 11.08.2014г., гр.Разград

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД състав

На осми август две хиляди и четиринадесета година

В публично съдебно заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТАЛИНА ДОЧЕВА

Секретар Ж.Р.

като разгледа докладваното от съдията

гр.дело № 289 по описа за 2014г. на РРС

Депозирана е искова молба по чл.422 във вр. с чл.415 във вр. с чл.124 ГПК от Кредисимо АД, с която моли съда да приеме за установено по отношение на С.Т.Д., че е налице вземане в размер на 399лв..-главница по договор за заем №CN-69965/27.12.11г.и 240лв. лихва , обезпечено като главница по запис на заповед от 27.12.11г. .

Ответницата С.Т.Д. оспорва иска, като твърди, че между записа на заповед и договора за заем няма връзка, както и че липсват доказателства за размера на претенцията от 639лв. Твърди, че е заплатила на два пъти сумата от 100лв.. Прави възражение за частична нищожност на договора, поради прекомерност, поставяща страните в неравностойно положение, досежно уговорената лихва.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна, следното: Страните по делото са сключили писмен договор за заем №CN-69965/27.12.11г за сумата от 399лв., която ответникът следвало да върне в петгодишен срок, като е следвало да заплаща възнаградителна лихва за всеки петнадесет дни в размер на 80лв. или 20%, или 30дневна възнаградителна лихва е в размер на 160лв. /40%/. Ищецът е превел сумата от 399лв. по сметка на ответницата. На същата дата е подписана ЗЗ за сумата от 639лв., предявена за плащане на същата дата. По делото е назначена ССЕ, според заключението на която ответницата има открита партида при ищеца. По погасителен план ответницата е дължала лихва на всеки петнадесети ден от датата на получаване на кредита в размер на 20%., като предстрочната изискуемост е уговорена при неизпълнение на четири поредни вноски. За ответницата тя е настъпила 14.03.12г. Ответницата е направила само едно плащане от 100лв. на 19.05.12г. За периода 12.01.12г.-12.03.12г. дължимата договорна лихва възлиза на 400лв., като вещото лице приема, че 100лв. ответницата е погасила от нея като и остава да дължи 399лв. главница и 300лв. лихви, както и законната лихва от 13.03.12г. до подаване на заявлението в размер на 61.53лв.

На 12.09.2013г. ищецът е депозирал заявление по чл.417 т.9 ГПК срещу ответницата. Образувано е гр.д.№1483/13г.на РРС. Издадена е заповед №2457/13.09.13г. В предвидения срок длъжника е възразил, като на заявителя-ищец е даден едномесечния срок да предяви иска си, което е сторил.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира искът за допустим, а разгледан по същество и частично основателен.

В настоящото производство съдът е длъжен да изследва дали записът на заповед е редовен от външна страна и е действителен според изискванията на ТЗ, а с оглед абстрактния характер на тази сделка и при възражения за недължимост на сумата по нея следва да бъдат установени и каузалните правоотношения между страните.

От представения по делото запис на заповед се установява, че е редовен от външна страна и обективира съобразно закона действителна абстрактна сделка. Същият съдържат изискуемите реквизити по чл.535 ТЗ, а именно, наименование запис на заповед, безусловното обещание на първия ответник да заплати на ищеца процесната сума, падеж, дата и място на издаване, подпис на издателя. Не се оспорва автентичността на записа на заповед от издателя, поради което се потвърждава извода на съда, че записът на заповед е действителен и нестрадащ от пороци, водещи до неговата нищожност или унищожаемост.

Съдът намира, че страните не спорят и за наличието на каузално провоотношение- договор за заем за сумата от 399лв.. Спор представлява наличието на разминаване на сумата посочена в ЗЗ и дължимата според ответницата възнаградителна лихва.

Соченият размер на главницата по договора за заем изключва приложното поле на ЗПК, в редакцията действала към момента на сключването му, която изисква минимален размер на договора за потребителски кредит от 400лв.-чл.4 ЗПК. При решаването на спора следва да се съобразяват единствено разпоредбите на ЗЗД, досежно договора за заем.

Уговорена е 20% възнаградителна лихва върху главницата на всеки петнадесет дни, или 80лв. на всеки петнадесет дни до погасяването на главницата, в 5 годишен срок от сключването на договора. С оглед направеното възражение за частична нищожност на договора, поради прекомерност на уговорената лихва, съдът дължи произнасяне в тази част.

Според разпоредбата на чл. 10 ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговорят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Към настоящия момент обаче подобна горна граница не съществува. По силата на чл. 2 от ПМС № 5 от 18.01.1991г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите (обн., ДВ, бр. 6/22.01.91г., изм., бр.18/5.03.19г., бр.71/30.08.91г., бр.89/29.10.91г.) лихвите по влоговете и заемите се определят на пазарна основа в зависимост от размера на основния лихвен процент и другите лихвени равнища, определени от БНБ. Впоследствие, с ПМС № 72 от 8.04.1994г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ бр.33/19.04.94г. изм. и доп., бр.74/22.08.95г., бр.15/22.02.00г.), съгласно разпоредбите на единствения чл.1 ал.1 от цит. ПМС №72, считано от 1.09.1994г. се определя годишен размер на законната лихва за просрочени задължения в левове – в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта, а в конвертируема валута – тримесечният Либор за съответния вид валута плюс 10 пункта, като според ал. 2 от същото ПМС дневният размер на законната лихва за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен в ал. 1.

В настоящия случай се касае за т. нар. възнаградителна лихва, която страните са уговорили писмено. Съдебната практика приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240 ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10 ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави (така: Решение № 1095/23.12.99г. на ВКС по гр. д. № 611/99г.,ІІг.о.; Решение №378/18.05.06г. на ВКС по гр. д. №315/05г., Іг.о.).

От гореизложеното е видно, че допустимият от закона (чл.10 ал.2 ЗЗД) най-висок размер на договорната лихва не е регламентиран в нашето законодателство. В същото време обаче се приема, че страните могат да договарят и над установения размер на законната лихва, като тяхната автономия при договарянето е ограничена единствено от правилата на морала (добрите нрави). С оглед изискването на закона-чл.9 ЗЗД при договарянето, вкл. по отношение на възнаградителната лихва, да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. От гледище на съдебната практика добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. В този смисъл за противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в гражданския, респективно търговския оборот, като се използва недостига на материални средства в един субект за облагодетелстване на друг. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва (в този смисъл: Решение № 906/30.12.04г. ВКС по гр.д. №1106/03г., ІІг.о.; Решение №1270/9.01.09г. ВКС по гр.д. №5093/07г., ІІ г.о.).

В конкретния случай се касае за предоставен на ответника от ищеца заем в размер на 399лв., при уговорена петнадесетдневна лихва от 20%, или тридесетдневна- от 40%. Налице е едно драстично надвишаване на размера лихвата над главницата за дълъг срок- до 5 години. При тези данни е логично да се приеме, че уговорените в процесния договор лихвен процент е в противоречие с присъщите му функция- възнаградителна .

В правната теория е застъпено становище, че размерът на гражданскоправната възнаградителна лихва следва да е равен на размера на законната мораторна лихва, като тази теза се основава на разширително тълкуване на чл.86 ал.2 ЗЗД и на ПМС №72/1994г. Привеждат се доводи, че както гражданското право познава възнаградителна лихва, възникваща по силата на закона – напр. чл.61 ал.1; чл.143 ал.1 изр.2; чл.285 и чл.364 ЗЗД, като в тези случаи функцията на законната лихва е да възстанови нарушеното имуществено равновесие между страните. В този смисъл правилата на цит. ПМС би следвало да се прилагат за всички случаи на законна лихва, който извод се подкрепя и от историческото тълкуване (Калайджиев А., Обл.право Обща част, изд.Сиби 2001г., с.195).

По изложените съображения съдът намира, че уговорените между страните по настоящето дело размери на възнаградителна лихва 20% за 15дни или 933% в годишно изражение /на база година от 350 дни/, или 1866.67лв., е определена извън пределите на нравствената допустимост и в тази връзка приема, че е противно на добрите нрави уговарянето на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Ето защо с оглед на разпоредбата на чл.256 ал. 4 ЗЗД въпросните клаузи от процесния договор за заем, материализирани в чл.10 следва да се заместят по право от повелителните правила на закона, т.е. да се приеме, че вместо уговорените 20% за петнадесет дни лихва, заемополучателят дължи законната лихва за забава в размер на 7.23лв./първата петнадесетдневна лихва не се дължи-промоция на договора, без оскъпяване за първите петнадесет дни /. По интернет калкулатора за изчисляване на законната лихва, същата е 1.81лв. на всеки 15 дни.

Оттук следва, че възражението за частична нищожност на договора за заем е основателно, предвид разпоредбата на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, като се прогласи за нищожна уговорката между страните по отношение на възнаградителната лихва над размера на законната лихва фиксирана в чл. 86 ЗЗД и ПМС № 72 от 8.04.1994г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн. ДВ бр. 33/19.04.94г. изм. и доп. бр.74/22.08.95г., бр.15 ДВ/ и определена от вещото лице в размер на 7.23лв..

Размерът на дълга на ответницата следователно възлиза на 399лв. главница, 7.23лв. законна лихва за периода 12.01.12г.-12.03.12г./промоция на договора, без оскъпяване за първите петнадесет дни/ и 61.53лв. за периода 13.03.12г.-12.09.12г. или общо 467.76лв. От тях за заплатени 100лв. и ответницата остава да дължи 367.76лв.

Частичната основателност на иска влече частичната отговорност на ответницата за разноски, които по списък са в размер на 625лв. Предявеният иск е за 639лв., а уважената част е за 367.76лв., т.е. дължимите разноски са за 360лв.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЕМА за установено по отношение на КРЕДИСИМО АД, ЕИК ***, че дължи на С.Т.Д. ***, ЕГН ********** сумата от 367.76лв../триста шестдесет и седем лева и седемдесет и шест стотинки/-главница по договор за заем, обезпечен със запис на заповед от 27.12.11г., ведно със законната лихва, считано от 12.09.13г.

ОТХВЪРЛЯ ИСКА по чл.422 ГПК за размера на претендираната за установяване съществуването на задължение за възнаградителна лихва над 7.23лв. до 240лв. КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ПРОГЛАСЯВА нищожност на чл.10.1 на договор за заем №CN-69965/27.12.11г.

ОСЪЖДА С.Т.Д. да заплати на Кредисимо АД сумата от 360лв./триста и шестдесет лева/, разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: