МОТИВИ към присъда № 512/ 11.11.2015 г. постановена по НЧХД № 450/2015 г. по описа на РРС.

С постъпила тъжба от К.Б.К. против Ш.Ш.Х., на последния е повдигнато обвинение за това, че на 21.04.2015 г. в гр. Разград, е разпространил позорни обстоятелства за тъжигеля в качеството му на длъжностно лице – полицейски служител, като е заявил, че е бил ритнат от последния в крака при и по повод изпълнение на службата му - престъпление по чл. 148 ал.2 вр. с ал.1 т.3 вр. с чл. 147 ал.1 от НК.

Подсъдимият се явява в съдебно заседание и дава обяснения по повдигнатото му обвинение, като не се признава за виновен.

В хода на производството, като граждански ищец е конституиран тъжителя, който претендира подсъдимия да бъде осъден да му заплати сумата 5050 лв., представляваща обезщетение за причинените с престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Тъжителят работи като оперативен работник в сектор “Противодействие на икономическата престъпност” при ОД на МВР Разград. В посоченото качество, той познава и подсъдимия, на когото при изпълнение на служебните си задължения е извършвал проверки по повод превоз на пътници.

На 08.04.2015 г., К. бил включен в провеждане на полицейска операция за установяване на нерегламентиран превоз на пътници по утвърден от директора на ОД на МВР Разград план, съвместно със служители на ОО “АА” гр. Разград. В хода на същата, на посочената дата, около 10,30 ч. до дом за стари хора в гр. Разград, били спрени за проверка два леки автомобила, един от които – л.а. “Форд Ескорт” с рег. № ****, бил управляван от подсъдимия. Тъжителят придружил до сградата на ОД на МВР Разград водача и пътниците на другия от автомобилите, където започнал снемането на писмени обяснения от тях. Междувременно в същата сграда, от св. М. – служител на ОО “АА”, бил доведен и подсъдимия. Подследния бил приет от св. М. – началник група в сектор “ПИП”, който го посрещнал на входа и го съпроводил до кабинета си, където снел обясненията му. След като се разделил с подсъдимия, св. М. отишъл в кабинета на тъжителя и останал там, докато последния приключи снемането на обясненията на една от пътничките и водача на втория от спрените за проверка автомобили.

След като изпълнил служебните си задължения, св. М., съпроводил отново до изхода подсъдимия. Малко по – късно от сградата излязъл и св. М., който бил напуснал кабинета на тъжителя заедно с него. След това М. и Х. заедно отишли до сградата на ДАИ Разград.

На 21.04.2015 г. подсъдимият се срещнал с директора на ОД на МВР Разград. На срещата присъствал и св. Г., който имал за задача да протоколира съдържанието й. При нея Х. заявил, че на 08.04.2015 г. при осъществяване на посочената по – горе проверка, в сградата на ОД на МВР Разград е бил ритан в крака от тъжителя. Заявил още, че не е осъществява нелегален превоз на пътници.

По повод постъпилата от подсъдимия информация за осъществените спрямо него действия от страна на тъжителя, била извършена служебна проверка, в хода на която рапорт изготвил и св. М. Същата приключила с докладна записка рег. № 330р – 7639/26.05.2015 г. по описа на ОД на МВР Разград. Материалите по проверката били изпратени до ОП Разград и въз основа на същите бил постановен отказ/постановление от 02.06.2015 г. по преписка № 441/2015 г. по описа на ОП Разград/ за образуване на досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер от тъжителя. Препис от постановлението било изпратено и до тъжителя.

От свидетелските показания по делото – тези на св. Минков, се изяснява още, че подсъдимият считал, че осъществената спрямо него проверка от тъжителя, била разултат от субективно отношение на последния спрямо Х., а не в изпълнение на служебните му задължения.

От показанията на допуснатия по искане на защитата свидетел К /един от пътниците в автомобила на подсъдимия/, се установява че ден след проверката на 08.04.2015 г., при среща с Х., свидетелят споделил с подсъдимия, че бил блъскан в сградата на ОД на МВР Разград от един човек от снемащите обясненията му, чието име и длъжност той не разбрал. Като чул за случилото се, Х. също се оплакал, че бил бит в полицията.

Съдът намира за установена горната фактическа обстановка въз основа на събраните в хода на съдебното следствие доказателства – показанията на свидетелите М., М., Г., К., писмените доказателства по делото – материалите по преписка вх. № № 441/2015 г. по описа на ОП Разград.

В производството не се доказа истинността на твърденията на подсъдимия обективирани в протоколираната среща с началника на ОД на МВР Разград от 21.04.2015 г. и поддържани от него в хода на съдебното следствие – че при проверката на 08.04.2015 г., е бил ритан от тъжителя. Твърденията на подсъдимия, че спрямо него е осъществено насилие са обективирани близо две седмици по – късно и то след като нему е станало известно, че подобни оплаквания има от един от пътниците в автомобила му. Така посоченото, наред с обстоятелството, че тези изявления противоречат с показанията на свидетелите М. и М., изключва по категоричен начин истинността на твърдението. И двамата свидетели са категорични, че подсъдимият не е оставал насаме с тъжителя, нито в сградата на ОД на МВР Разград, нито при спирането му на пътя, като е бил последователно първо с единия от тях, а после с втория. И двамата свидетели не са възприели действия от посочения вид осъществявани спрямо подсъдимия, а и самия той не твърди, те да са били извършени в тяхно присъствие. Доказването истинноста на тези обстоятелства обаче, при положение че такава се твърди, е в тежест на самия подсъдим, за да бъде е приложима разпоредбата на чл. 147 ал.2 от НК, тъй като тъжителят дължи доказване единствено на обвинението/чл.103 от НПК/.

Подсъдимият е неосъждан. С решение по АНД № 521/2013 г. по описа на РРС, влязло в сила на 21.10.2013 г., подсъдимия е освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК с налагане на административно наказание “глоба” в размер на 1 000 лв. за извършено престъпление по чл. 324 ал.1 от НК.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна следното:

С посоченото си по – горе деяние подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 147 ал.1 от НК, заявявайки устно на 21.04.2015 г., пред директора на ОД на МВР Разград и св. Г., че е бил ритан в крака от тъжителя. В конкретния случай, не би могло да се приеме, че с изявленията си подсъдимия е упражнил, свои конституционни права, регламентирани в чл.39 - на свободно изразяване и разпространение на мнение или в чл. 56 от Конституцията на РБългария – да сигнализира компетентните органи за констатирани нередности и да защити пред държавните институции свои застрашени или нарушени права. В тази насока следва да бъде отбелязано, че посочените права не са абсолютни. В този смисъл са и въведените в чл. 10, пар.2 от ЕКПЧ и в чл. 39 ал.2 от Конституцията ограничения за упражняването им, съобразно и залегналото в чл.57 ал.2 от същата общо положение да не се допуска злоупотреба с упражняване на всички права по начин, който накърнява права или законни интереси на другиго. Разгласяването, на позорно обстоятелство за другиго и приписването на престъпление другиму, са двете форми на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 147, ал. 1 от НК, защото то засяга честта и доброто име в обществото на адресата на това позорно обстоятелство и на приписаното престъпление. В случая подсъдимият твърди позорящи за тъжителя факти, сочейки, че последния е осъществил спрямо него физическо насилие. Тези твърдения обосновават отрицателни изводи в обществото за тъжителя, защото водят до засягане на неговия обществен авторитет. Твърденията на Ш. са използвани именно за накърняване правата и доброто име на пострадалия, доколкото тяхната истинност не е установена, а напротив самите те са направени с цел да илюстрират укоримото/според подсъдимия/ поведение на К. и да изключат евентуално противоправно поведение на самия Ш., представяйки го за жертва на полицейско насилие. По тези съображения съдът счита, че инкриминираните твърдения на последния са целели, не разкриването на осъществено спрямо него общественоопасно деяние, а да бъде засегната честта, достойнството и доброто име на тъжителя в обществото. В случая не се касае до изказване на мнение, субективна оценка или извод, на дееца, а до твърдения на факти целящи предотвратяване на неблагоприятни спрямо самия подсъдим последици, които твърдения нито са били подкрепени, нито в настоящото производство се подкрепят от изложение на факти обуславящи достоверността им. Такова едно поведение представлява злоупотреба с права. Обективиране на голословни твърдения съдържащи позорящи за другиго обстоятелства, надхвърля рамките на свободата на изразяване на мнение и след като в настоящото производство верността на изнесените от подсъдимия в тази насока факти не бе установена и при положение, че изобщо тези твърдения са направени при липсата на субективна представа на същия за тяхната достоверност, то следва да се приеме, че осъщественото от него деяния осъществява признаците на престъпление по чл. 147 ал.1 от НК, като разпоредбата на чл.147 ал.2 от НК в случая е неприложима. Осъщественото от подсъдимия субсумира и признаците на престъпление по чл. 148 ал.2 вр. с ал.1 т.3 от НК, доколкото тъжителят е длъжностно лице – полицейски служител и позорящите за него факти твърдени от тъжителя са такива за действия извършени при и по повод изпълнение на служебните му задължения в хода на осъществената на 08.04.2015 г. проверка.

Съставомерността на осъщественото от подсъдимия деяние от обективна и субективна страна, предполага и ангажиране на неговата наказателна отговорност. В случая не е установено наличието на предпоставките за приложение на чл. 78а от НК, поради обстоятелството, че липсват данни за изпълнение на наложеното на подсъдимия по реда на посочената разпоредба административно наказание “глоба” по АНД № 521/2013 г. по описа на РРС. Последно посоченото предполага и налагане на следващите се наказания за престъплението в рамките определени на чл. 148 ал.2 вр. с ал.1 т.3 вр. с чл. 147 ал.1 от НК. Размерът на наказанията следва да бъде определен при условията на чл. 54 от НК, доколкото не са налице предпоставките на чл. 55 от НК. При индивидуализацията на следващото се наказание “глоба”, като отегчаващо отговорността обстоятелство, бе преценена степента на обществена опасност на подсъдимия, който макар и неосъждан е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Като смегчаващи отговорността обстоятелства бяха преценени тези свързани с обществената опасност на осъщественото деяние и обстоятелствата при които то е извършено, доколкото се касае до устно, а не писмено изявление, с твърдения за действия макар и морално укорими, но не отличаващи се със значително завишена опасност. Ето защо, съдът намира че посоченото наказание следва да бъде определено при превес на смегчаващите отговорността обстоятелства на минимума предвиден в закона за осъщественото престъпление, а именно в размер на 5 000 лв. На подсъдимия следва да бъде наложено и кумулативно предвиденото в чл. 148 ал.2 вр. с ал.1 т.3 вр. с чл. 147 ал.1 от НК наказание “обществено порицание”, което следва да се изпълни чрез прочитане присъдата по радиовъзел Разград.

Що се отнася до предявения граждански иск. В хода на производството бяха установени всички елементи от състава на института на непозволеното увреждане, влключващи виновното и противоправно поведение на подсъдимия и настъпалата вреда, както и причинната връзка между тях. На обезвреда подлежат всички неблагоприятни нематериални последици претърпени от тъжителя, като следствие на инкриминираните изявления на тъжителя. Същевременно, доказателства за значителни по интензитет негативни психични изживявания или продължително търпени от последния такива, в производството не се събраха. Ето защо, съдът при съблюдаване разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, счита, че предявения граждански иск следва да уважен в размер на 1000,00 лв., която сума е съответна на претърпените от тъжителя неблагоприятни нематериални последици от престъплението. Съгласно разпоредбата на чл. 84 ал.3 от ЗЗД, законовата лихва за забава върху тази сума се дължи, считано от датата на деликта – 21.04.2015 г. За разликата до първоначално предявения размер гражданският иск следва да бъде отхвърлен, като недоказан.

Признаването на подсъдимите за виновен предпоставя и осъждането му да заплати направените от тъжителя в производството разноски, съгласно разоредбата на чл. 189 от НПК и по сметка на РРС – д.т. върху уважената част от предявения граждански иск.

В този смисъл съдът постанови присъдата си.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: