В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЙОНЕН СЪД-РАЗГРАД

на двадесет и шести октомври, две хиляди и петнадесета година ,

в публично заседание , в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ :МАРГАРИТА НОВАКОВА

секретар :Г.М.

прокурор :

като разгледа докладваното от съдията

гр.дело № 1237 по описа за 2015 г.

за да се произнесе взе пред вид следното:

Предявени са два обективно съединени иска на основание чл.357 във връзка с чл.224 от КТ и чл.86 от ЗЗД с цена съответно 909,70 лева и 10,88 лева.

Ищцата настоява съдът да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати 909,70 лева обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, полагащ й се за 2015 година в размер на 16 дни и 10,88 лева обезщетение за забава за периода от 29.05.2015г. до 10.07.2015г. Претендира и законна лихва върху главницата от завеждането на исковата молба в съда до окончателното плащане на търсените суми и разноски по делото.

Ответникът, бивш работодател на ищцата-МБАЛ”Св.Иван Рилски-Разград”АД, оспорва иска и настоява за отхвърлянето му с присъждане на направените по делото разноски. С писмения отговор заявява, че за 2015 г. ищцата е ползвала платен годишен отпуск от 21 дни, работила е по трудов договор до 08.04.2015 г. и съгласно чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, няма право на годишен отпуск след като трудовото правоотношение е вече прекратено.

Съдът прецени събраните по делото доказателства и прие за установено следното: Ищцата е работила по трудов договор № *** г. в ответното предприятие като „лекар съдов хирург” до 08.04.2015 г., когато трудовото правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие със заповед № *** г. С посочената заповед работодателят е наредил на ищцата да се изплати обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ за 2011 г., 2012 г., 2013 г. и за 2014 г.

С друга заповед за отпуск №*** от 05.01.2015 г. е разрешил на ищцата да ползва 21 дни платен годишен отпуск за 2015 г., считано от 05.01.2015 г. до 30.01.2015 г. В същата заповед-л. 6 от делото под подписа на изп. директор на ответника е отбелязано, че за 2015 г. остават за ползване още 16 дни платен годишен отпуск.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която, дава заключение, че ищцата е имала право на полагаем платен годишен отпуск за цялата календарна година – 2015 г. в размер на 37 работни дни. Вещото лице пояснява, че размера на обезщетението по чл. 224 от КТ се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж и така за един месец трудов стаж на ищцата се полагат 3 работни дни платен годишен отпуск, а за отработените три месеца общо 9 дни, а тя е ползвала и са й заплатени 21 дни т.е. с 12 дни повече. Вещото лице сочи още, че за периода 29.05.2015 г.-10.07.2015 г. изтеклата законна лихва върху претендираната главница е в размер на 10,64 лева.

По искане на повереника на ищцата е поставена допълнителна задача на вещото лице, което е депозирало допълнително заключение в което сочи, че размера на обезщетението за 16 работни дни за платен годишен отпуск за 2015 г. е 909,70 лева, а чистата сума за получаване е 818,73 лева. Размера на изтеклата законна лихва върху тази главница за посочения по-горе период е 9,58 лева.

Процесуалния представител на ищцата настоява ответникът работодател да бъде осъден да й заплати посочените в допълнителното заключение на вещото лице суми, тъй като с т. 4 от решение № 12 от 11.11.2010 г. на Конституционния съд по к.д. № 15/2010 г. разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 6 от Конвенция № 52 на Международната организация по труда, по която РБългария е страна и същата се прилага с приоритет пред вътрешното право.

Въз основа на изложеното съдът намира от правна страна следното:

Правото на платен годишен отпуск възниква от момента на постъпване на работа по трудово или служебно правоотношение и съществува докато съществува и самото правоотношение. С прекратяването му се прекратява и правото на отпуск. Или с други думи, правото на реално ползване на платения годишен отпуск е обвързано от изискването да се полага реално труд по съществуващо правоотношение, като размера на полагащия се за съответната година платен годишен отпуск се определя пропорционално на реално отработеното през тази година време. За 2015 г. ищцата реално е работила три месеца и полагащия й се платен отпуск е в размер на 9 дни. Неоснователно тя претендира изплащане на обезщетение за още 16 работни дни, независимо, че за 2015 г. година тя реално е ползвала повече дни от полагащите й се.

За да възникне право на обезщетение за неупражнено субективно право на отпуск, това право следва да е съществувало и да са били налице предпоставки за реалното му упражняване, но по определени причини то не е било упражнено по предвидения в закона ред. Именно неупражняването на съществуващо право на отпуск законодателят е предвидил като последица изплащането на обезщетение. В случая, ищцата е нямала право да ползва реално повече от 9 дни платен годишен отпуск и търсеното от нея обезщетение за допълнителни 16 работни дни работодателят не й дължи.

Неоснователно повереника на ищцата се позовава на т. 4 от решение № 12 на КС по к.д. № 15/2010 г. Приетото и констатирано в посоченото решение не се отнася и не касае конкретния случай. Тук ищцата изобщо няма право на отпуск, тъй като то се прекратява с прекратяване на трудовото й правоотношение, а в решението на КС се разисква въпроса: с нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ в частта”….за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176” лишава ли се работникът и служителят от право на обезщетение за неизползвания от него годишен отпуск, който не е погасен по давност. За да бъде ползван един отпуск, трябва да имаш право на отпуск, а такова право след прекратяването на трудовия договор ищцата няма.

За това предявеният иск е неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

Съгласно чл. 359 от КТ във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК по искове, произтичащи от трудови правоотношения, работникът е освободен от заплащане на такси и разноски в производството по трудови дела.

Ето защо, пред вид изхода на спора направените от съда разноски и дължими такси следва да останат в тежест на бюджета на съда, но ищцата дължи заплащане на ответника направените от него разноски в производството, които съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК са в размер на 400 лева.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от К.С.С. с ЕГН-********** *** против МБАЛ”Св.Иван Рилски Разград” АД с ЕИК-*** със седалище и адрес: гр. Разград, ул. ”Коста Петров” № 2 искове с правно основание: чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за 16 дни платен годишен отпуск за 2015 г. в размер на 909,70 лева и по чл. 86 от ЗЗД с цена 10,88 лева, като неоснователни и недоказани. ОСЪЖДА К.С.С. с ЕГН-********** *** да заплати на МБАЛ”Св.Иван Рилски Разград” АД с ЕИК-*** със седалище и адрес: гр.Разград, ул. ”Коста Петров” № 2 сумата 400 лева разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: