Р Е Ш Е Н И Е

№ 388, 02.12.2015 г., гр. Разград

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, в публично заседание на 05.11.2015 г., в следният състав:

председател: Атанас Христов

Секретар: Ж.Р.

като разгледа докладваното от районния съдия гражданско дело № 1300 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

ОБЩИНА РАЗГРАД, ЕИК 000505910, с адрес гр. Разград, бул. Бели лом № 37, представлявана от Д. С. Б. – кмет, а в последствие от новия кмет - Д-р В. В.,

ПРОТИВ

ЕТ "И-Р – Л. К", ЕИК 030131393, седалище и адрес на управление гр. Р., законен представител Л. В. К.

Със същата, са предявени кумулативно съединен искове по чл. 92, ал.1, във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД и чл. 84, ал.1 във вр. с ал.2 ЗЗД, като се иска да бъде осъден ответника, ДА ЗАПЛАТИ на ищеца сумите:

- 5 908.20 лв. /пет хиляди деветстотин и осем лева и двадесет стотинки/, ведно със законната лихва считано от 24.07.2015г. /датата на подаването на исковата молба/, представляващи неустойка за периода от 1.07.2014г. до 30.07.2014г. поради неплащане на наемна цена за повече от един месец след падежа – 31.05.2014г., на основание чл. 20 от Договор № 213/01.08.2012г. на наем на земеделска земя, сключен между страните,

- 243.18 лв. /двеста четиридесет и три лева и осемнадесет стотинки/, представляващи мораторна лихва за периода от 27.02.2015г. до 24.07.2015г. /датата на подаването на исковата молба/, върху сумата от 5 908.20 лв. представляваща неустойка за периода от 1.07.2014г. до 30.07.2014г. поради неплащане на наемна цена за повече от един месец след падежа – 31.05.2014г., на основание чл. 20 от Договор № 213/01.08.2012г. на наем на земеделска земя, сключен между страните,

- 11 878.80 лв. /единадесет хиляди осемстотин седемдесет и осем лева и осемдесет стотинки/, ведно със законната лихва считано от 24.07.2015г. /датата на подаването на исковата молба/, представляващи неустойка за периода от 1.07.2014г. до 30.07.2014г. поради неплащане на наемна цена за повече от един месец след падежа – 31.05.2014г., на основание чл. 20 от Договор № 305/29.09.2012г. на наем на земеделска земя, сключен между страните,

- 488.92 лв. /четиристотин осемдесет и осем лева и деветдесет и две стотинки/, представляващи мораторна лихва за периода от 27.02.2015г. до 24.07.2015г. /датата на подаването на исковата молба/, върху сумата от 11 878.80 лв. представляваща неустойка за периода от 1.07.2014г. до 30.07.2014г. поради неплащане на наемна цена за повече от един месец след падежа – 31.05.2014г., на основание чл. 20 от Договор № 305/29.09.2012г. на наем на земеделска земя, сключен между страните.

В о.с.з. ищеца, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт С. Н. В. поддържа предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Депозира подробна писмена защита.

Ответникът, чрез пълномощника си адвокат А.Т. ***, в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на исковата молба /л. 186-193/, с който оспорва изцяло исковите претенции и излага подробни съображения. Претендира разноски. В о.с.з. за ответника се явява законния му представител, който оспорва изцяло исковите претенции. Пълномощникът му адвокат А.Т. *** депозира подробна писмена защита, с която също оспорва исковите претенции.

Съдът, след като прецени събраните в процеса писмени доказателства, поотделно и в съвкупност, и въз основа на своето вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е безспорно, а и се установява от събрания доказателствен материал, че между страните са сключени Договор № 213/01.08.2012г. за наем на земеделска земя с Анекс № 1 от 20.03.2013г. /л.91-93 и л. 88/ и Договор № 305/29.09.2012г. за наем на земеделска земя с Анекс № 1 от 20.03.2013г. / л.30-34 и л. 27/. Ищецът в качеството на наемодател отдал под наем на ответника в качеството му наемател подробно описани земеделски земи. Наемната цена по първия договор е 3 780 лв., променена с Анекс № 1 в размер на 3 938.76 лв. Наемната цена по втория договор е 7 600 лв., променена с Анекс № 1 в размер на 7 919.20 лв.

Съгласно чл. 5 от Договорите падежът на плащане на наемите по двата договора е 31 май.

Съгласно чл. 20 от Договорите при забава в плащането на наемната цена за повече от един месец, наемателят дължи неустойка в размер на 5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, но за не повече от 30 дни.

Видно от неоспореното от страните и прието от съда като пълно, обосновано и компетентно изготвено заключение на първоначалната и допълнителната СИЕ /л. 161-164 и л.202-204/ е че:

Плащанията са извършени от ответника на 01.12.2014г. по двата договора. Налице е забава в плащането на наема за повече от един месец и по двата договора. Забавата е настъпила на 01.06.2014г., като е продължила 6 месеца /183 дни/ от 01.06.2014г. до 01.12.2014г. Дължимата неустойка по Договор № 213/01.08.2012г. за наем на земеделска земя е в размер на 5 908.20 лв. Мораторната лихва за периода от 27.02.2015г. до 24.07.2015г. е в размер на 243.18 лв. Дължимата неустойка Договор № 305/29.09.2012г. за наем на земеделска земя е в размер на 11 878.80 лв. Мораторната лихва върху тази сума за периода от 27.02.2015г. до 24.07.2015г. е в размер на 488.92 лв. Погасените задължения на ответника към датата на исковата молба - 24.07.2015г. както и към датата на изготвяне на заключението – 28.10.2015г. са общо в размер на 11 857.96 лв. представляващи главница по процесните договори. Счетоводствата на страните са редовно водени.

С оглед установеното от фактическа страна от правна страна съдът приема следното:

В разглеждания случай е безспорно установено, че страните са били обвързани от процесните договори за наем.

С оглед отрицателният характер на твърдението на ищеца, че ответника не е платил дължимата неустойка, в тежест на ответника бе да докаже, че е погасил задължението си в договорения срок, като доказателства за това не бяха ангажирани по делото. Напротив, безспорно е и се установява от заключението на СИЕ, че забавата е настъпила на 01.06.2014г., като е продължила 6 месеца /183 дни/ от 01.06.2014г. до 01.12.2014г. Ето защо съдът намира, че са налице предпоставките за претендиране на обезщетение за забава, чрез заплащане на неустойка и претендираните мораторни лихви. Същите по размер са установени от заключението на СИЕ. На осн. чл. 86 ЗЗД, следва да се присъди и законна лихва върху претендираните главници.

По възражението за наличие на нередовност в исковата молба, тъй като периодите за претендираните лихви не са конкретизирани.

Тази нередовност в исковата молба е отстранена от ищеца с Молба с вх. № 8349 от 28.09.2015г. /л. 141-145/.

По възражението на ответника, че той не е станал причина за завеждане на делото, тъй като е предлагал на ищеца постигане на съгласие съгласно чл. 25 от Договорите.

Съгласно чл. 25 от процесните договори „При всички спорове, възникнали във връзка с този договор, страните ще уреждат отношенията си чрез споразумение, а при непостигане на съгласие – съдебен ред.”

В случая е безспорно, че между страните не може да се постигне споразумение, поради и което ищецът е депозирал процесната искова молба.

По възражение за нищожност на клаузата за неустойка, тъй като противоречи на закона и на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.1, предл. 1 и 3 ЗЗД.

Както ВКС е имал възможност да се произнесе, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид критерии, като например наличието на други обезпечения за изпълнение на задължението, вида неизпълнение на задължението и др. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави (ТР №1/2009 г. ОСТК, т. 3). Посоченото се споделя напълно от Съда и с оглед на конкретния случай не следва да се приеме, че уговорката за неустойка в процесния договор е нищожна поради противоречие със закона и с добрите нрави. В конкретния случай съдът намира, че уговорената неустойка нито е нищожна, нито е прекомерна.

Ответникът, в допълнение, твърди, че не са настъпили никакви вредни последици за Община Разград от неизпълнението на договорното задължение. Съгласно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнението на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. При неустойка не се доказва има ли настъпили вреди или не или пък какъв е размерът на вредите, ако те са настъпили (р. 125/1963, I ГО, цит. по Калайджиев, А. Облигационно право, четвърто преработено и допълнено издание, с. 464).

В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 107 от 25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС ІІ т.о., ТК е посочено, че :„Не могат да бъдат споделени изложените от въззивния съд съображения, че клаузата на т.9.1. от процесния договор за заем от 09.10.2006г. е в противоречие с добрите нрави, произтичащо от уговорения процент на неустойката – 1% от заетата сума дневно и от липсата на определен краен срок за начисляването й.

На първо място, доколкото не съществуват императивни законови изисквания, респ. забрани, начинът, по който страните са уговорили определянето на неустойката, не може да се разглежда като нарушаващ добрите нрави. Практиката показва, че това е начин, който все повече се предпочита от търговските субекти, защото представлява най-пълна и адекватна гаранция, че ще бъде изпълнено задължението и ще бъдат обезщетени вредите от евентуалното му неизпълнение. Напълно несъстоятелно е позоваването на липсата на уговорен краен срок за начисляване на неустойката. Подобно изискване освен, че би било нелогично, би обезсмислило изобщо обезпечителния и обезщетителния характер на неустойката. В този смисъл именно е и задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, според която не е нищожна клауза за неустойка в търговските договори /какъвто именно е и процесният договор за заем съобразно общия критерий на чл. 286, ал. 1 ТЗ/, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.

На второ място, не може да се разглежда като нарушение на добрите нрави фактът, че размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция, особено когато се касае до сделки между търговци. Такава функция неустойката има в случаите, при които размерът й надхвърля вредите от неизпълнението. Ч. тази си функция неустойката стимулира нормалното развитие на търговските отношения в условията на пазарна икономика. Подчертано санкционният характер на неустойката в настоящата хипотеза личи от съпоставката между размера на уговорената от страните възнаградителна лихва – 0.03 % дневно върху заемната сума – и размера на неустойката – 1% върху същата сума. Сам по себе си, обаче, този размер на неустойката не може да обоснове извод, че единствената цел, за която тя е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което би довело до нейната нищожност съгласно указанията в цитираното тълкувателно решение. Аргумент в тази насока е предоставеният на заемополучателя 10 дневен срок по чл. 9.1. след настъпване на падежа, в който същият може да върне заетата сума без да бъде начислявана неустойка. Посоченият срок е уговорен в полза на длъжника. Като се има предвид размера на заетата сума, продължителността на този срок представлява напълно достатъчна възможност за заемополучателя, при полагане грижата на добрия търговец, да осигури връщането на сумата и съответно – да избегне плащането на неустойка.

С оглед посочените конкретни факти и обстоятелства, преценена към датата на сключване на процесния договор, клаузата за неустойка не следва да бъде счетена за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Що се отнася до натрупания голям размер на неустойката, доколкото същият е в пряка зависимост от периода на забавата – т.е. от поведението на самия длъжник, то този размер, макар и да надхвърля главната престация, не налага извод за нарушение на добрите нрави.”

Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението за нищожност.

По възражението, че по правилата на чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение.

По този въпрос е налице противоречива практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК, като са налице две становища.

Според ПЪРВОТО становище: „При присъдено обезщетение в размер на законната лихва кредиторът е удовлетворен за вредите от забавата, поради което претенцията му за договорна мораторна неустойка би била неоснователна.” Това становище е застъпено в Решение № 68 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 450/2011 г., I т. о., ТК.

Според ВТОРОТО становище: „задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и предвид различните правопораждащи двете вземания на кредитора факти, то присъждането на мораторна лихва за забава при неизплащане на падежа на уговорената неустойка за неизпълнение на облигационно задължение, не се явява недопустимо кумулиране на еднородни обезщетения за едно и също неизпълнение и в този смисъл е и отговорът, който следва да бъде даден на първия материалноправен въпрос, обусловил приложното поле на касационното обжалване.” Това становище е застъпено в Решение № 230 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1088/2009 г., II т. о., ТК и в Решение № 73 от 29.06.2011 год. по т. д. № 683/2010 год., ВКС, І т.о., ТК.

ВТОРОТО становище е застъпено и от ОКРЪЖЕН СЪД РАЗГРАД в Решение № 70 от 5.06.2013г. по ВГрД № 96/2013г. по описа на Окръжен съд Разград, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 1302 от 20.11.2013 г. по гражданско дело № 5391/2013 година на ВКС, ІV г.о., ГК. В цитираното Решение на РОС е посочено, че : „Неустойката е уговорена за забавено изпълнение на непарично задължение и има характера на мораторна неустойка. Тя е уговорена за санкциониране виновното неизпълнение на задължението за извършване на СМР във връзка с отстъпеното право на строеж. В случая неустойката е натрупана като глобална сума и е начислена до определен краен момент. Следователно, неустойката няма правната характеристика на лихва и няма законова забрана при забава в плащането й, върху нея да бъде търсено и начислено парично обезщетение в размер на законната лихва. Присъждането й няма да доведе до анатоцизъм.”

До настоящия момент тази противоречива практика не е преодоляна с Тълкувателно решение по чл. 130 ЗСВ.

Настоящия състав споделя ВТОРОТО становище, поради което намира възражението за неоснователно.

По възражението, че е недопустимо да се присъжда законна лихва върху неустойка.

В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 65 от 24.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 333/2011 г., II т. о., ТК е прието че: „Обезщетителният и санкционен характер на неустойката не препятства приложимостта на разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ГПК спрямо нея. Задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поражда от неизпълнението на вече възникналото и неизпълнено задължение за неустойка. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - решение № 73/29.06.2011 г. по т. дело № 683/2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение”. Така и постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50 от 12.03.2010 г. по т.дело № 485/2009 г. на ВКС ІІ т.о., ТК, Решение № 107 от 25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС ІІ т.о., ТК и Определение №706 от 08.12.2014 г. по т.дело № 1304/2014 г. на ВКС ІІ т.о., ТК.

По възражението, че поканата от ищеца до ответника за заплащане на неустойката с изх. № 70-00-11 от 22.01.2015г. /л.24-25/ не е получена от ответника, тъй като получилото я на 26.01.2013г. лице подписало се в известието за доставяне /л.23/ не е служител на ищеца, видно от справките от НАП /л.173-176 и л. 191/.

С неоспореното писмо с вх. № 70-00-44 от 30.03.2015г. и изх. № 78 от 30.03.2015г. /л. 21-22/, ответникът е уведомил ищеца, че: „На 26-01-2015г. не съм бил в страната и изпратеното от Вас уведомително писмо № 70-00-11/22.01.2015г. не е получено от мен лично, а от СЛУЖИТЕЛЯТ МИ на ръка в пощенската станция, като писмото изобщо не ми е предоставено на вниманието ми, при завръщането ми в страната.”

Т.е. налице е извънсъдебно признание от страна на ответника, че получилият поканата обективирана в писмо с изх. № 70-00-11 от 22.01.2015г. /л.24-25/ е служител на ищеца. Обстоятелството, че ищеца не е сключил надлежен трудов договор с лицето получило писмото, поради и което същото не фигурира в справките на НАП за служители при ищеца, води до ангажиране на административнонаказателна отговорност по КТ, но е неотносимо в настоящото производство. Обстоятелството че служителят на ответника е забавил предаването на полученото писмо до управителя на ответника е ирелевантно, тъй като същите се считат за редовно връчени след като са получени от служителя, съгласно чл. 50, ал.3 ГПК.

По възражението, че в поканата от ищеца до ответника за заплащане на неустойката с изх. № 70-00-11 от 22.01.2015г. /л.24-25/ неправилно е посочено че неустойката по чл. 20 от Договорите е за периода от 01.07.2014г. до 30.07.2014г., вместо за правилния период на забавата – от 01.06.2014г. до 30.06.2014г.

В чл. 5, ал.2 от Договорите е посочено че плащането се извършва до 31 май за съответната година.

В чл. 20 от Договорите е посочено, че: „При забава в плащането на наемната цена за повече от един месец, наемателят дължи неустойка в размер на 5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, но за не повече от 30 дни”.

За да възникне вземането за неустойка, страните са уговорили забава за „повече от един месец”. Т.е. няма как от първия ден в който е настъпила забавата – 01.06.2014г. да започне да се начислява неустойка, а е необходимо забавата да бъде „повече от един месец”.

Тъй като с поканата ответника е изпаднал в забава, то дължи и лихва върху уговорената неустойка. Както вече се посочи, видно от заключението на СИЕ е че претендираната мораторна лихва съвпада с изчислената от вещото лице.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че Съдът намира, че в случая е приложима разпоредбата на 309 от ТЗ, предвиждаща, че не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Така и Определение № 57 от 2.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 869/2009 г., I т. о., ТК. Безспорно е, че ответникът има качеството на търговец, а и процесната сделка е търговска. Ето защо, на осн. 309 ТЗ, договорената между страните неустойка не подлежи на намаляване по реда на чл.92, ал.2 от ЗЗД. Не е налице и противоречие със закона и добрите нрави на чл. 20 от процесните договори.

По разноските.

На основание чл.78, ал.1 ГПК и в съответствие с направеното искане от ищеца, в негова полза се дължат разноски в размер на 2 290.35 лв., от които 811.48 лв. – за заплатена държавна такса за образуване на делото, 393.30 лв. за заплатено възнаграждение на вещото лице и сумата от 1 085.57 лв. за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.8 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА ЕТ "И-Р – Л. К", ЕИК 030131393, седалище и адрес на управление гр. Р.**, законен представител Л. В. К. ДА ЗПАЛАТИ на ОБЩИНА РАЗГРАД, ЕИК 000505910, с адрес гр. Разград, бул. Бели лом № 37, представлявана от Д-р В. В. - кмет, сумите:

ОСЪЖДА ЕТ "И-Р – Л. К", ЕИК 030131393, седалище и адрес на управление гр. Р., законен представител Л. В. К. ДА ЗПАЛАТИ на ОБЩИНА РАЗГРАД, ЕИК 000505910, с адрес гр. Разград, бул. Бели лом № 37, представлявана от Д-р В. В. – кмет, сумата 2 290.35 лв. /две хиляди двеста и деветдесет лева и тридесет и пет стотинки/, за разноски в настоящото производство, на осн. чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК.

Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Разград, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: