Р Е Ш Е Н И Е

№ 73

гр. Разград 31.03.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ районен СЪД, в публично заседание на 02.03.2017 г., проведено в състав:

районен съдия: Атанас Христов

при участието секретаря П.Т., като разгледа докладваното от съдия гр. дело № 2240 по описа на Разградски районен съд за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1407, район Лозенец, ул. Хенрик Ибсен No ***, законен представител: А. В. Г. – изпълнителен директор, пълномощник: юрисконсулт Г.С.Г., ПРОТИВ С.И.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***.

С исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 422 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца:

сумата 1 042.11 лева /хиляда четиридесет и два лева и 11 стотинки/ - главница, ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата,

сумата 169.42 лева /сто шестдесет и девет лева и 42 стотинки/ - договорна лихва за периода от 19.10.2011 г. до 19.06.2013г.,

сумата 738.14 лева /седемстотин тридесет и осем лева и 14 стотинки/ - лихва наказателна за периода от 19.10.2011 г. до 04.12.2015г.,

сумата 69.49 лева /шестдесет и девет лева и 49 стотинки/ - лихва законна за периода от 05.12.2015 г. до 31.07.2016г.,

за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1558/2016г. по описа на Районен съд – Разград.

Ищецът сочи, че между ответника и Обединена българска банка АД е сключен Договор за потребителски кредит с № LD1117210600 от 20.06.2011г. С Договор за цесия от 04.12.2015г. кредиторът Обединена българска банка АД, е прехвърлила вземането си на заявителя. В качеството си на пълномощник на ОББ АД, ищецът уведомил ответника за цесията по пощата с писмо с обратна разписка. Излага подробни съображения, претендира разноски. В открито съдебно заседание при редовност в призоваването не изпраща представител. Чрез пълномощникът си юрисконсулт Г.Г. депозира молба с вх. № 2001 от 24.01.2017г., с която моли делото да се разгледа в негово отсъствие /л.69/.

Ответникът депозира отговор на исковата молба. Намира исковите претенции за недопустими, тъй като искът е предявен след едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. По основателността на исковите претенции заявява, че същите са неоснователни. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираните вземания. Сочи, че действително на 20.06.2011 г. в гр. Разград е сключил процесния договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение с кредитор ОББ АД, за предоставяне на кредит в размер на 1 183 лв. Съгласно чл. 10 от Договора за кредит, кредитът се издължавал на 24 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, в размер на 58.29 лв., считано от 19.07.2011г., на 19 число на месеца. Сочи, че на 21.06.2011г. усвоил сумата по кредита в размер на 1 183 лв. Не е внесъл нито една погасителна вноска по кредита, който съгласно чл. 21 от Договора за кредит, станал автоматично предсрочно изискуем. Ето защо, към момента на подаване на заявлението, погасителната давност на вземанията била изтекла. Сочи, че не е бил уведомен за цесията, като на обратната разписка представена от ищеца за връчено му уведомление подписа не е негов. В открито съдебно заседание при редовност в призоваването ответникът не се явява. Явява се пълномощникът му адв. М. Е. от АК – Разград, който поддържа отговора на исковата молба и излага подробни съображения. Претендира разноски.

По възражението на ответника, че настоящата искова молба е подадена след срока по чл. 415, ал.1 ГПК, поради което производството е недопустимо.

Видно от разписка за връчено съобщение, е че на 20.10.2016г. на ищеца е било връчено съобщение с указание да предяви иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок и представи доказателства за това /л.30 от заповедното производство/.

Тъй като последният ден от срока е неприсъствен – 20.11.2016г. /неделя/, срокът изтича в първия следващ присъствен ден – 21.11.2016г. /понеделник/, на осн. чл. 60, ал.6 ГПК.

Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че видно от отразяването от страна на регистратора върху процесната искова молба с вх. № 11446/21.11.2016г. /л.3/, е че същата е подадена по пощата на дата 18.11.2016г. Видно от отразяването в приложената към исковата молба товарителницата, е че пратката действително е подадена на 18.11.2016г. /л.24/. Съгласно чл. 62, ал.2 изр.1 ГПК: „Срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата.“

В същия срок ищецът е представил доказателства пред заповедния съд, че е предявил иска, на осн. чл. 415, ал.2 ГПК. /л. 31 - 33 от заповедното дело/.

Ето защо възражението за недопустимост на исковите претенции, поради неспазен срок по чл. 415, ал.1 ГПК за предявяване на иска се явява неоснователно.

По същество.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:

От неоспорените Договор за потребителски кредит с № LD1117210600 от 20.06.2011г. и извлечение се установява, че ОББ АД в качеството му на кредитор е отпуснал кредит в размер на 1183 лв. на ответника в качеството му на кредитополучател, които били усвоени от ответника на 21.06.2011г. /л.7-11/. Съгласно чл. 10 от договора ответникът следвало да преведе в полза на ищеца 24 месечни вноски всяка по 58.29 лв., считано от 19.07.2011г. Съгласно чл. 7, ал.1 от Договора, при забава на плащането на главницата по кредита от страна на кредитополучателя, включително при предсрочна изискуемост на целия дълг, банката олихвява просрочените суми с наказателна лихва, включваща действащия лихвен процент, съгл. чл. 4 за редовна главница и наказателна надбавка в размер на 5 пункта, но с не повече от размера на законната лихва. Към момента на сключване на договора, лихвеният процент който се прилага при забава на плащане по главницата и при предсрочна изискуемост е в размер на 21.25 лв. Съгласно чл. 21 от договора при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде уведомяван.

Ответникът сочи, че не е върнал никаква част от получената сума по договора.

На 04.12.2015г. бил сключен между ОББ АД, като цедент и ищеца като цесионер, Договор за прехвърляне на вземания /цесия/, в обхвата на който се включва и процесния Договор за потребителски кредит /л.12-17/. С пълномощно с нотариално удостоверяване на подпис с рег. № 6425 от 04.12.2015г. на В. К., нотариус с район РС София, рег. № *** на НК, ОББ АД, упълномощила ищеца да уведоми длъжниците по процесния договор за цесия /л.22/.

Видно от заключението на СИЕ, което съдът приема като пълно, обективно и компетентно изготвено е че:

- дължимата главница е в размер на 1 042.11 лева /с оглед признанието страна на ищеца, че е налице частично плащане, поради което претендираната главница не е целия размер на отпуснатия кредит – 1 183 лв., а по - малко – 1 042.11 лв./,

- договорната лихва за периода от 19.10.2011 г. до 19.06.2013г., е в размер на 169.42 лева,

- наказателната лихва за периода от 19.10.2011 г. до 04.12.2015г., е в размер на 911.01 лева /т.е. повече от претендираната от ищеца сума от 738.14 лв./,

- наказателната лихва за периода от 04.08.2013 г. до 04.12.2015г., е в размер на 516.71 лева,

- мораторната лихва за периода от 05.12.2015 г. до 31.07.2016г., е в размер на 69.49 лева.

При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни изводи:

За успешното провеждане на установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже дължимостта на претендираната сума. В разглеждания случай същият е длъжен да установи при условията на пълно и главно доказване, че първоначалния кредитор и ответника са се намирали във валидни облигационни отношения, по силата на сключен между тях договор за кредит, обстоятелството, че кредиторът се явява изправна страна по договора, т.е. е изпълнил задължението си да предаде реално уговорената сума на ответника, както и размера на вземането, както и валидността на договора за цесия, и уведомяването на кредитополучателя от страна на стария кредитор за прехвърлянето на вземането. При установяване на посочените обстоятелства ответника носи тежестта да докаже точното в количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за погасяване на кредита.

Съдът намира, че събраните в хода на производството доказателства са в състояние да обусловят несъмнения извод, че валидно сключения процесен Договор за кредит, както и последващия Договор за цесия и уведомяването на кредитополучателя за прехвърлянето на вземането. Безспорно се установи, че сумата предмета на договора е преведена в полза на кредитополучателя, както и че последния е спрял плащането на вноските.

Относно исковете за лихви:

В правната теория, в зависимост от юридическия факт, който поражда задължението, лихвите се определят на законна и договорна лихва, като последната може да бъде възнаградителна или обезщетителна.

Уговорената наказателна лихва, освен обезщетителна функция има и обезпечителна функция, сходна с тази на неустойката, /в т. смисъл постановеното по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 591/18.07.2011 г., ч. т. д. № 47/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о./. В този случай наказателната лихва служи за обезщетение на причинените на кредитора вреди от забавеното изпълнение на паричното задължение за главница.

Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато страните не са уговорили друго. Кредиторът има право на законна мораторна лихва срещу изпадналия в забава длъжник, без да е уговорена. Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е само законна, като размерът й се определя от Министерския съвет - чл. 86, ал. 2 ЗЗД, за разлика от договорната наказателна лихва, която може да бъде по - висока, равна или по - ниска от законната лихва.

При предявен иск за парично вземане ищецът има право освен на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Законната лихва се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца, т. е. не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Така и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 93 от 27.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1882/2015 г., I т. о., ТК.

По възражението на ответника, че договора за потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл.11, ал.2 ЗПК.

Процесния договор за потребителски кредит е сключен на 20.06.2011г. Нормата на чл. 11, ал.2 ЗПК е обнародвана в ДВ, бр. 35 от 2014 г. и е в сила от 23.07.2014 г. Разпоредбата на чл. 11, ал.2 от ЗПК е неприложима по отношение настоящия договор, тъй като изменението и допълнението на закона е прието след сключването му - ДВ бр.35 от 2014 г., влязъл в сила на 23.07.2014 г. и няма обратно действие.

По възражението на ответника, че не е получил изпратеното му от ищеца Уведомление за цесия, а подписа в известие за доставяне на пощенската пратка, с която ищецът твърди, че му го е изпратил не е негов /л. 23/.

Съдът намира за ирелевантно обстоятелсвото дали преди образуване на настоящото производство ответникът бил уведомен от цедента за извършената цесия, тъй като е безспорно че самият договор за цесията е приложен към исковата молба /л. 12-21/ и препис от същия е бил надлежно връчен на ответника, ведно с преписа от исковата молба уведомлението за цесия е приложено към настоящата искова молба /л.29/.

Както е посочено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., ТК: „С решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане; Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.188, ал.3 ГПК /отм./, съответно чл.235, ал.3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., постановено по спор между същите страни след допускане на касационното обжалване. В това решение е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД; Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл.235, ал.3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника. Настоящият състав на ВКС споделя посочената задължителна практика, която съдържа отговора на поставения в производството по чл.288 ГПК правен въпрос.
…………..С връчване на уведомлението цесията е породила действие в отношенията между ищеца - нов кредитор и ответника - длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл.99, ал.4 ЗЗД.“

Само за пълнота на изложението следва да се отбележи че ВКС е имал повод да посочи в Определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 867/2011 г. на ВКС, ІV г.о., ГК, че: “Що се касае до уведомяването по чл.99 ал.4 от ЗЗД, то има това значение, че стабилизира правата в лицето на цесионера и не може да бъде изпълнено валидно другиму. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. След като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване.“

С пълномощно с нотариално удостоверяване на подпис с рег. № 6425 от 04.12.2015г. на В. К., нотариус с район РС София, рег. № *** на НК, ОББ АД упълномощила ищеца да уведоми длъжниците по процесния договор за цесия /л.22/. Както е посочено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК: „Съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането и от този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите лица. Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор, тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Понеже прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е изискването съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор, за да създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов /ТР № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ТК, II ТО на ВКС/. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Според чл. 36 от ЗЗД представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор. Ето защо отговорът на поставения въпрос е, че предишният кредитор може да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия.“

По възражението на ответника, че вземането е погасено по давност, предвид настъпилата автоматична предсрочна изискуемост при неплащане на две вноски, на осн. чл. 21 от Договора, а ответника не бил платил нито една от вноските по кредита.

- По твърдяната от ответника настъпила автоматична предсрочна изискуемост, на осн. чл.21 от Договора.

Както е посочено в т.18 от ТР №4/2013 от 18.06.14г. по тълк.д.№ 4/13г. на ОСГТК на ВКС – „Постигнатата в договора предварителна уговорка,че при неплащане на определен брой вноски… кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника, кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила,че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,което волеизявление да е достигнало до длъжника- кредитополучател”.

По настоящото производство няма доказателства, а и дори твърдения, за това че банката изрично е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател.

Само с оглед изчерпателност, следва да се посочи, че дори и да се приеме за вярно твърдението на ответника, че не е заплатил нито една от дължимите вноски, поради което е настъпила автоматична предсрочна изискуемост, след неплащането на втората вноска дължима на дата 19.08.2011г., то в такъв случай предсрочната изискуемост на целия кредит би настъпила на 20.08.2011г., и към датата на постъпването на РРС на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение – 05.08.2016г., пет годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, отново не е изтекъл.

По възражението за настъпила погасителна давност.

Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответника, е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на кредитната институция. В случая възнаградителната лихва е уговорена като част от месечните вноски, поради което не представлява задължение за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, доколкото се касае за предварително фиксирано окончателно оскъпяване на кредита под формата на възнаграждение за кредитора по договора за заем, а не за периодична лихва, каквато има предвид законът в посочената разпоредба. Следователно, по отношение на вземания, произтичащи от договор за кредит, важи петгодишната давност, започваща да тече от падежа на съответната вноска. В този смисъл Решение № 28/05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г. на ВКС, III г.о. и Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл.290 ГПК.

Предмет на исковата претенция са погасителни вноски, чийто падеж е настъпил в периода от 19.07.2011г. до 19.06.2013г. 

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е постъпило в РРС на 05.08.2016г., като е подадено по пощата на 04.08.2016г. /л. 8-9 от заповедното производство/. Т.е. 5 годишната давност е изтекла само за първата от дължимите вноски /19.07.2011г./. За всички останали 23 вноски по 58.29 лв. всяка, в общ размер на 1 340.67 лв., погасителната давност не е изтекла. Ищецът обаче претендира по-малка сума /1 042.11 главница и 169.42 лв. договорна лихва/.

Видно и от заключението на СИЕ, е че ответникът е внесъл първите три вноски по кредита. Това обстоятелство, не се оспорва от ищеца, а и е в интерес на ответника /както вече се посочи, само първата вноска е погасена по давност, а ако се приеме и че другите две вноски не са внесени, то за ищеца ще се породи правен интерес да претендира същите/.

Относно възражението за погасителната давност за наказателната лихва, настоящия състав намира същото за частично основателно – относно периода надвишаващ три години преди депозирането на Заявлението по чл. 410 ГПК. Уговорената наказателна лихва не е част от уговорено връщането на сумата по кредита, поради което за нея според настоящия състав се прилага три годишната давност по чл. 111, б. „в“, пр.2 ЗЗД. Тъй като Заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 04.08.2016г., то наказателна лихва за периода от 19.10.2011 до 03.08.2013г. е погасена по давност и иска в тази част се явява неоснователен. Наказателната лихва следва да се присъди за периода от 04.08.2013г. до 04.12.2015г., като видно от заключението на СИЕ същата е в размер на 516.71 лв., като за разликата до претендирания размер от 738.14 лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен.

По разноските.

С оглед изхода от спора, на осн. чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции.

Съдът определя възнаграждение на ищеца за защита от юрисконсулт в размер на 300 лв., на осн. чл. 78, ал.8 във вр. с ал.1 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ. С оглед частичното уважаване на исковите претенции, ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 761.84 лв. разноски за настоящото исково производство, като за разликата до претендирания размер от 855.68 лв. искането следва да се отхвърли като неоснователно. Респективно, ответникът следва да заплати на ищеца сумата в размер на 303.65 лв. за разноски сторени в заповедното производство, като за разликата до претендирания размер от 341.05 лв. искането следва да се отхвърли като неоснователно.

С оглед изхода от спора, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК, ищецът следва да заплати на ответника сумата от 32.90 лв, представляваща деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Тъй като адвокатското възнаграждение заплатено от ответника в размер на 300 лв. е в абсолютния минимум съгл. чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то възражението на ищеца за прекомерност по чл. 78, ал.5 ГПК се явява неоснователно.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.И.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** дължи на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1407, район Лозенец, ул. Хенрик Ибсен No ***, законен представител: А. В. Г. – изпълнителен директор, следните суми за които суми е издадена заповед за изпълнение № 2528/08.08.2016г., по ч.гр. дело № 1558/2016г. на Районен съд Разград:

- сумата 1 042.11 лева /хиляда четиридесет и два лева и 11 стотинки/ - главница, ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата,

- сумата 169.42 лева /сто шестдесет и девет лева и 42 стотинки/ - договорна лихва за периода от 19.10.2011 г. до 19.06.2013г.,

- сумата 516.71 лева /петстотин и шестнадесет лева и 71 стотинки/ - лихва наказателна за периода от 04.08.2013 г. до 04.12.2015г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до претендирания размер 738.14 лв. и за периода от 19.10.2011 г. до 03.08.2013г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН,

- сумата 69.49 лева /шестдесет и девет лева и 49 стотинки/ - лихва законна за периода от 05.12.2015 г. до 31.07.2016г.

ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на "Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1407, район Лозенец, ул. Хенрик Ибсен No ***, законен представител: А. В. Г. – изпълнителен директор, следните суми:

- 761.84 лв. /седемстотин шестдесет и един лева и осемдесет и четири стотинки/, представляваща деловодни разноски в настоящото исково производство, сързамрено с уважената част от исковите претенции, като ОТХВЪРЛЯ искането за заплащане на разноски за разликата до пълния размер от 855.68, като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК,

- 303.65 лв. /триста и три лева и шестдесет и пет стотинки/, представляваща деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1558/2016г. по описа на Районен съд – Разград, сързамрено с уважената част от исковите претенции, като ОТХВЪРЛЯ искането за заплащане на разноски за разликата до пълния размер от 341.05 лв, като неоснователно на осн. чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК.

ОСЪЖДА Фронтекс Интернешънъл" ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1407, район Лозенец, ул. Хенрик Ибсен No ***, законен представител: А. В. Г. – изпълнителен директор, да заплати на С.И.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, следните суми:

- 32.90 лв. /тридесет и два лева и деветдесет стотинки/, представляваща деловодни разноски в настоящото исково производство, сързамрено с отхвърлената част от исковите претенции, като ОТХВЪРЛЯ искането за заплащане на разноски за разликата до пълния размер от 300 лв, като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.

Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – Разград в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Районен съдия: