Р Е Ш Е Н И Е
№ 75 06.04.2017 г. гр. Разград
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД на 06.03.2017 г. в публично заседание в следния състав:
Председател: Атанас Христов
Секретар: Ж.Р.
като разгледа докладваното от
съдия Атанас Христов гр. дело № 2117 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Образувано е по искова молба от “АВТОБУСТРАНС” ЕООД град Разград, ЕИК116024769, със
седалище и адрес на управление: град Разград, община Разград, област Разград,
булевард “Априлско въстание” №5,
представлявано от управител Б.Х.М., с постоянен адрес:***”А”, ЕГН **********
***,
ЕИК 202829813, със седалище и адрес на управление: град Разград, община
Разград, област Разград, улица „Марица” №5, етаж 2, представител: „ИВЛФ КОНСУЛТИНГ”
ООД, , ЕИК/ПИК 175238842, държава: България, Лице, представляващо юридическото
лице – представител М.В.И., държава: България.
С исковата молба са предявени кумулативно обективно
съединени искове по чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД и чл. 84, ал.1
ЗЗД, като се моли да бъде осъден ответника да заплати на ищеца следните суми /след изменение по реда на чл. 214, ал.1 ГПК
и частично прекратяване по чл. 233 ГПК, поради отказ от иска/:
- 3 628.05 лева, ведно със законната лихва считано
от датата на подаването на исковата молба –
01.11.2016г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща цена на ползвана и не заплатена автогарова услуга
за 67/шестдесет и седем/ курса за месец ноември 2015 година, всеки един с
единична цена 5.70 лева, с включен ДДС, 131/сто тридесет и един/ курса за месец
декември 2015г., всеки един с единична цена от 5.70 лева с ДДС за курс, 122/сто
двадесет и два/ курса за месец януари 2016г., всеки един с единична цена от
5.70 лева с ДДС за курс, 137/сто тридесет и седем/ курса за месец февруари
2016г., всеки един с единична цена от 5.70 лева с ДДС за курс, 142/сто
четиридесет и два/ курса за месец март 2016г., всеки един с единична цена от
5.70 лева с ДДС за курс, 136/сто тридесет и шест/ курса за месец април 2016г.,
всеки един с единична цена от 5.70 лева с ДДС за курс;
-сумата от 176.72 лева, представляваща лихва за забавено плащане на цената по
фактура №1000008022/09.05.2016г. за периода от 10.05.2016г. до 31.10.2016г.
Сочи, че е налице Договор за наем
от 07.04.2015г., сключен между ищеца в качеството му на наемодател и
ответника в качеството му на наемател. Ответникът
не изпълнил задължението си за заплащане на автогарови услуги за процесния
период. Излага подробни съображения. Претендира разноски. В открито съдебно
заседание, при редовност в призоваването се явява пълномощникът му адвокат М.М.
***, който поддържа исковите претенции и излага допълнителни съображения.
Представя подробна писмена защита.
Ответникът депозира отговор на
исковата молба. Намира иска за
главницата за периода ноември 2015г. – април 2016г. за частично
основателен, а иска за мораторна лихва – изцяло неоснователен. Сочи, че цената която трябва да заплаща на
ищеца съгласно т. 3 от Договора, касае брой реално осъществени курсове с
използването на Автогара Разград, но не се начислява при неползване на
автогарови услуги на Автогара Разград. Сочи, че общия брой курсове, за които са
използвани автогарови услуги на ищеца в периода ноември 2015г. – април 2016г. е
353. При цена на автогарови услуги за курс от 5.70 лв. общата цена на
автогарови услуги за 353 курса е в размер на 2012.10 лв. Ответникът е поискал
от ищеца да му се издаде фактура за тази сума от 2012.10 лв., но тъй като
ищецът отказал издаване на фактура за тази сума, то ответникът не му я
заплатил. Оспорва представените от ответника Дневник на Автогара Разград за
периода ноември 2015г. – април 2016г., както и Справка за броя ползвани всеки
месец. Относно иска за мораторна лихва, също намира същия за неоснователен. Тъй
като не дължи цената от 2 180.25 лв., то не дължи и лихва върху същата.
Досежно сумата от 2 012.10 лв., сочи че не е изпаднал в забава тъй като е
предложил на ищеца да му я заплати, но не я е заплатил предвид отказа на ищеца
да му издаде фактура за сумата. Ето защо, сочи че не е изпаднал в забава и не
дължи лихва за тази сума. Излага подробни съображения. Претендира разноски. В
открито съдебно заседание, при редовност в призоваването се явява пълномощникът
му адвокат А.У. ***, който поддържа отговора на исковата молба и излага
допълнителни съображения. Представя подробна писмена защита.
Съдът,
след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно
и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
За процесния период
ищецът е бил собственик на Автогара Разград.
Безспорно установено
от доказателствата по делото е, че е бил сключен писмен договор за предоставяне
на автогарови услуги от 07.04.2015 г., между ищеца в качеството му на
наемодател и ответника в качеството му на наемател /л.9/. Предмета на договора
съгл. т. І са наемните отношение между двете страни за ползването на Автогара
Разград.
Съгласно т. ІІ, ищецът - наемодател се задължава:
1.
Да осигурява срещу възнаграждение автогарови услуги на
превозвача, както следва:
1.1 Да осигури сектор за
пристигащи, преминаващи и отпътуващи автобуси, собственост на наемателя, по
следното направление:
-
Разград- Цар Калоян – от сектор № 2, по разписание –
8.30, 11, 15, 13.30, 16.00 и 18.30 часа.
1.2 Да осигурява пред
пътно обслужване на пътниците: информация за цени и билети, час на тръгване,
маршрути на движение на автобусите и помещение за престой на пътниците.
1.3 Да осигури
диспечерски пункт за организация на движението на автобусите
2.
Предостави допълнителни автогарови услуги на наемателя:
2.1 Да осигури хигиена и
поддръжка на всички общи части на автогарата.
Наемателят – ответник
от своя страна се задължил, съгласно т.ІІ, т.3: Да заплаща наем за ползване на сектори обслужване на пътниците в размер
на 5.70 лв. с включен ДДС, за всеки курс, посочен в маршрутните разписания
на съответната община.
4.
Да заплаща до 5-точисло на месеца през който ще се
извършват превозите, съответната сума. Сумата се превежда по банков път с платежно
нареждане, или в брой на касата на „Автобустранс“ ЕООД.
5.
Упълномощен представител на наемателя да получава
ежемесечно фактура за извършеното обслужване от Автогара Разград, между 1-во и
5-то число на съответния месец.
6.
В случай на неспазване на срока по т.4, са дължими лихви
в размер на 1 % върху дължимата сума за всеки просрочен ден.
Съгласно т. ІІІ, т. 6,
договорът влиза в сила от 01.04.2015г. и важи до 01.10.2015г. Не се спори, а и
изрично се признава от страна на ответника, че след този срок е продължил да
ползва процесните автогарови услуги /л.
357/, без противопоставяне на
наемодателя. Ето
защо, на осн. чл. 236, ал.1 ЗЗД, договорът
се счита продължен за неопределен срок.
Служебно известно е че в град
Разград, има само една автогара – процесната.
За процесното
претендираното вземане ищецът издал фактура №1000008022/09.05.2016г. за сумата 4 192.45 лв.
/л.339/. Ищецът
отправил покана до ответника да му заплати процесното задължение в размер
4 192.35 лв. /сумата преди
изменението на иска/, в 5 дневен срок /л.12-15/. Поканата е получена от
ответника на 17.05.2016г. Ответникът депозирал пред ищеца възражение с изх. № 2
от 03.06.2016г., с което посочил че дължимата от него сума е в размер на
2 914.29 лв. и поискал ищецът да издаде кредитно известие за 1 278.06 лв. за да направи разплащането
/л.357/. Ищецът не издал исканото кредитно известие.
Въз основа на така
установеното от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна
следното:
Основният въпрос по
делото е уговорената в т. ІІ, т. 3 от Договора наемната цена за ползване на
сектор и обслужване на пътници в размер на
5.70 лв. за курс, дали се дължи за реално
извършен курс или за курс посочен в
маршрутното разписание, независимо дали за същия ответника е използвал или
не Автогара Разград.
Според настоящия
съдебен състав, текста на т. ІІ, 3 от Договора следва да се тълкува в смисъл,
че волята на страните при сключването на договора е била, че цената се дължи за
всеки курс посочен в маршрутното разписание, а не за реално осъществените курсове от страна на ответника при които е
ползвал Автогара Разград. До този извод води клаузата на т. ІІ, 4, предвиждаща
че сумата се „заплаща до 5-то число на
месеца, през който ще се извършват превозите“ – т.е. заплащането е предварително
и ако се приеме за вярно твърдението на ответника, че уговореното плащане касае
не курсовете посочени в маршрутното разписание, а само реално извършените с
ползване на автогарова услуга, то това плащане би било невъзможно да се
определи преди изтичането на месеца, с оглед невъзможността да се знае предварителна
за кои курсове от разписанието ответникът ще реши да ползва Автогара – Разград,
и за кои – не. Няма как да се приеме за основателно, възражението на ответника
че плащането на курс който е предвиден в маршрутното разписание, но за който
ответникът не е ползвал Автогара Разград,
би довело до неоснователно обогатяване на ищеца – наемодател. Видно от т.
ІІ,1.1, ищецът наемодател е поел задължение да осигури сектор за автобусите на
ответника за определени часове. Няма твърдения, че ищецът не е и изпълнил това
свое договорно задължение. Както е посочено и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 97 от 23.07.2013 г.
по т.д.№ 73/2012г. на ВКС, І т.о., Т.К: „Наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия
недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след
като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или
уредени от закона.“ По делото липсват доказателства
процесния Договор да е бил прекратен през процесния период, предвид
разпоредбата на чл. 236, ал.1 ЗЗД, както и ищецът – наемодател да не е изпълнил
задълженията си по т. ІІ от договора. Аргумент в подкрепа на извода, че
наемната цена от 5.70 лв. се дължи на за курс посочен в разписанието, а не за
реално изпълнен курс с ползване на Автогара Разград, е и обстоятелството че в
т. ІІ,1.2 ищецът - наемодател освен осигуряване на сектор, е поел задължение за
пред пътно обслужване на пътници – информация за цени и билети, час на
тръгване, маршрути на движение на автобусите и помещение за престой на
пътниците, а съгласно т. 1.3 е следвало
да осигури диспечерски пункт за организация на движението на автобусите. Т.е.
ищецът – наемодател е поел договорни задължения, респективно извършил разходи
за тях, и извън осигуряването на сектор, дори и реално ответника – наемател да
не е ползвал Автогара Разград. Друг довод в подкрепа на извода, че уговореното
в т. ІІ, 3, заплащане от 5.70 лв. е за всеки курс посочен в маршрутното
разписание, а не за курс при реално ползване на Автогара Разград, е и нормативното
задължение на ответника за ползване на автогари. Съгласно редакцията на чл. 22,
ал.1 от Закона за автомобилните превози, актуална за процесния период /ДВ, бр. 92 от 2005 г./: „Всички превозвачи по автобусни линии задължително използват автогарите и автоспирките по
изпълнявания маршрут и спазват установеното разписание.“ В този смисъл е и
чл. 52, ал.1 от Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и
товари на територията на Република България.
Няма как да се
приеме, че при сключването на процесния договор ищецът – наемодател е
предвиждал, че ответникът – наемател системно ще нарушава задълженията си за
ползване на автогарата по чл. 22, ал.1 ЗАП и чл. 52, ал.1 от Наредбата, въпреки че в
разписанието е посочено ползване на автогара, което представлява административно
нарушение.
Ето защо, дори и да
се приеме за вярно твърдението на ответника, че не е използвал винаги автогара
Разград, въпреки маршрутното разписание, то същото е ирелевантно относно
основателността на исковите претенции. Поради гореизложеното, съдът намира за
безпредметно да обсъжда ангажираните доказателства от страните /писмени – Дневник за изпълнени курсове от
Автогара Разград, както и гласни /, относно броя на курсове изпълнени от
страна на ответника, при които реално е ползвал услугите на Автогара Разград.
По делото са приети
заключение на съдебно счетоводна експертиза /л. 389-402/ и допълнително
заключение по същата /л. 423-436/, които
съдът кредитира като пълни и компетентно изготвени. Не се спори между страните,
че посочените в заключението курсове, са курсове
посочени в маршрутното разписание – спори се само дали същите са реално
осъществените от страна на ответника с ползване на автогарова услуга по
Договора между страните. Предвид горецитирания извод на съда, че съгласно
Договора се дължи заплащане за курс посочен в маршрутното разписание,
независимо дали е ползвана автогарова услуга, съдът намира че посочените в
заключението суми за процесния период – 4 001.40 лв., от която е платена
373.35 лв., поради което остава 3 628.05
лв., е действително дължима /л. 426/, като главница. Същата следва да се
присъди ведно със законната лихва, считано от датата на депозирането на
исковата молба – 01.11.2016г., до окончателното и изплащане, на осн. чл. 86,
ал.1 ЗЗД.
Относно иска за мораторна лихва за периода от
10.05.2016г. до 31.10.2016г.
Както вече се посочи,
съгласно т. ІІ, 4 от Договора, ответникът - наемател е следвало да заплаща
уговорената цена до 5-точисло на месеца
през който ще се извършват превозите. Съгласно чл. 84, ал.1, изр.1 ЗЗД „Когато
денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му.“ Ето защо към началото на
претендирания период – 10.05.2016г., ответникът безспорно се е намирал в
забава, която била налице и към края на претендирания период – 31.10.2016г.,
т.е ответинкът се е намирал в забава през времетраенето на целия претендиран
период от 10.05.2016г. до 31.10.2016г.
Съгласно чл. 86, ал.1, изр.1 ЗЗД:
„При неизпълнение на парично задължение, длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.“
При изчисляването на на
мораторната лихва със софтуерен продукт на http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html
се установи, че мораторната лихва върху главницата от 3 605.25 лв. за
периода от 10.05.2016г.
до 31.10.2016г., е в размер на 176.72 лева.
Ето защо, иска за
мораторна лихва също се явява основателен и доказан.
По разноските.
С оглед изхода от
спора, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК,
ответникът следва да заплати на ищеца сторените деловодни разноски –
държавна такса за предявените искове - 217.70 лв., възнаграждение на вещо лице – 396.06 лв.,
заплатено адвокатско възнаграждение – 500 лв.,
разноски за свидетел – 50 лв., или всичко – 1 163.76 лв.
Воден от изложеното
до тук, съдът
Р Е Ш И
ОСЪЖДА
„ИНТРА СИТИ БЪС” град Разград, ЕИК 202829813, със седалище и
адрес на управление: град Разград, община Разград, област Разград, улица
„Марица” №5, етаж 2, представител: „ИВЛФ КОНСУЛТИНГ” ООД, , ЕИК/ПИК 175238842,
държава: България, Лице, представляващо юридическото лице – представител М.В.И.,
държава: България ДА ЗАПЛАТИ на “АВТОБУСТРАНС” ЕООД град Разград, ЕИК116024769, със
седалище и адрес на управление: град Разград, община Разград, област Разград,
булевард “Априлско въстание” №5,
представлявано от управител Б.Х.М., с постоянен адрес:***”А”, ЕГН **********,
сумите:
- 3 628.05 лева /три хиляди шестстотин двадесет и осем лева и пет
стотинки/, ведно
със законната лихва считано от датата на подаването на исковата молба – 01.11.2016г. до окончателното
изплащане на сумата, представляваща
цена на ползвана и не заплатена автогарова услуга за 67 /шестдесет и седем/
курса за месец ноември 2015 година, всеки един с единична цена 5.70 лева, с
включен ДДС, 131/сто тридесет и един/ курса за месец декември 2015г., всеки
един с единична цена от 5.70 лева с ДДС за курс, 122/сто двадесет и два/ курса
за месец януари 2016г., всеки един с единична цена от 5.70 лева с ДДС за курс,
137/сто тридесет и седем/ курса за месец февруари 2016г., всеки един с единична
цена от 5.70 лева с ДДС за курс, 142/сто четиридесет и два/ курса за месец март
2016г., всеки един с единична цена от 5.70 лева с ДДС за курс, 136/сто тридесет
и шест/ курса за месец април 2016г., всеки един с единична цена от 5.70 лева с
ДДС за курс, която сума е част сумата посочена в издадената от “АВТОБУСТРАНС”
ЕООД град Разград, ЕИК116024769, фактура №1000008022/09.05.2016г.,
- 176.72 лева /сто седемдесет и шест лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща лихва за забавено
плащане за периода от 10.05.2016г. до 31.10.2016г. по горепосочената главница по
фактура №1000008022/09.05.2016г., издадена “АВТОБУСТРАНС” ЕООД град Разград, ЕИК116024769,
- 1 163.76 лв. /хиляда сто шестдесет и
три лева и седемдесет и шест стотинки/, представляваща деловодни разноски в
настоящото производство, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Разград в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл.
7, ал.2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: