Р Е Ш Е Н И Е

№ 139 01.06.2017 г. гр. Разград

РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД в открито съдебно заседание, проведено на 04.05.2017 г., в състав:

районен съдия: Атанас Христов

Секретар: Ганка Атанасова

като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 120 по описа на Разградски районен съд за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Депозирана е искова молба от М.М.С., ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника му адвокат Д.Б. ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове срещу "Сейесе Емундо" ЕООД, ЕИК 203362266, със седалище и адрес на управление гр. Разград 7200, ул. И. Вазов No 21, ет. 1, офис 7, представлявано от управителя му Р. Ч.

С молбата са предявени следните кумулативно съединени искове, с изменение по чл. 214, ал.1 ГПК, с които се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумите:

- сумата от 4 921.60 лв. /четири хиляди деветстотин двадесет и един лева и шестдесет стотинки/, представляваща трудово възнаграждение по чл. 128, т.2 КТ, по Трудов Договор № 31/01.11.2015г. и Трудов договор № 57 от 20.04.2016г., за периода от 21.04.2016г. до 23.08.2016г., ведно със законната лихва считано от 23.01.2017 г. до окончателното й изплащане,

- сумата от 400.00 лв. /четиристотин лева/, представляваща мораторна лихва върху главницата от 4 921.60 лв. трудово възнаграждение по чл. 128, т.2 КТ, по Трудов Договор № 31/01.11.2015г. и Трудов договор № 57 от 20.04.2016г., за периода от 21.04.2016г. до 23.08.2016г., която лихва е дължима за периода от 01.05.2016 г. до 22.01.2017 г., на осн. чл. 84, ал.1 във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД,

- сумата от 21 563,01 лева /двадесет и една хиляди петстотин шестдесет и три лева и една стотинки/ представляваща дневни командировъчни пари по чл. 215 във вр. с чл. 121 КТ, за периода от 01.11.2015г. до 23.08.2016г., ведно със законната лихва считано от 23.01.2017 г. до окончателното й изплащане,

- сумата от 2 694,77 лева /две хиляди шестстотин деветдесет и четири лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху главницата от 21 563,01 лева дневни командировъчни пари по чл. 215 във вр. с чл. 121 КТ, за периода от 01.11.2015г. до 23.08.2016г., която лихва е дължима за периода от 01.11.2015 г. до 22.01.2017 г., на осн. чл. 84 във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД,

- сумата от 1 651.60 лв. /хиляда шестстотин петдесет и един лева и шестдесет стотинки/ – представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2016г., ведно със законната лихва считано от предявяването на иска – 23.01.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 224, ал.1 КТ, във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД,

- сумата от 100.00 лв. /сто лева/ – представляваща мораторна лихва върху обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 23.08.2016г. до 23.01.2017г., на осн. чл. 84 във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът сочи, че е работил по трудово правоотношение с ответника на длъжност общ работник въз основа на Трудов договор № 31/01.11.2015г. и № 57/20.04.2016г. Трудовото му правоотношение е било прекратено със Заповед № 50/22.08.2016г., считано от 23.08.2016г. За периода от 01.11.2015г. до 23.08.2016г. ищецът е работил във ФРГ, гр. Хановер. Ето защо, счита че работодателя му дължи по 35 евро дневни командировъчни. Не му изплатил част от трудовите възнаграждения, както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г. от 13 дни. Излага подробни съображения. В открито съдебно заседание при редовност в призоваването ищецът не се явява. Явява се пълномощникът му адв. Д.Б. ***, който поддържа исковите претенции и излага допълнителни съображения.

Ответникът при редовно връчени книжа по реда на чл. 50, ал.4 ГПК /л. 23-24, 26/, не депозира отговор на исковата молба. В открито съдебно заседание при редовност в призоваването по реда на чл. 50, ал.4 ГПК /л.116-118 и 120-121/ не изпраща представител и не депозира становище.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е безспорно, а и видно от събрания доказателствен материал се установява, че на 01.11.2015г. ищецът сключил с ответника Трудов договор № 31/01.11.2015г., по силата на който ищецът бил назначен на длъжност „Общ работник, строителство на сгради”, НКИД 4339, НКПД 9313 0001, с място на работа Република Германия, град Хановер, при пълно работно време от 8 часа, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 380.00 лв. и допълнително възнаграждение в размер на 0.6 % за всяка година трудов стаж по специалността /л. 8-9/. С допълнително споразумение, оформено с Трудов договор № 57/20.04.2016г. основното месечно възнаграждение е увеличено на 2 795.00 лв., Трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 50/22.08.2016г., считано от 23.08.2016г., на осн. чл. 328, ал.1, т.3 КТ - л. 13 /при намаляване на обема на работата/. В заповедта е посочено на ищеца да се изплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016г. в размер на 13 дни, съгл. чл. 225, ал.1 КТ.

Видно от заключенията ССЕ /л.40-115/, което съдът приема като пълно, обосновано и компетентно изготвено, е че:

- само нетно трудовото възнаграждение за м. 08.2016г. в размер на 1 524.17 лв., не е изплатено на ищеца,

- размера на начислените дневните командировъчни пари за периода от 01.11.2015г. до 23.08.2016г. е 21 563.01 лв., като няма данни в счетоводството на ответника колко от тях са изплатени,

- размера на законната лихва върху главницата от 21 563.01 лв. за периода от 01.11.2015г. до 22.01.2017г. е 2 694.77 лв.,

- размера на нетното обезщетението за неползвания от ищеца платен годишен отпуск за 2016г. от 13 дни е в размер на 1 566.56 лв.,

- размера на законната лихва върху сумата от 1 566.56 лв. за периода от 23.08.2016г. до 23.01.2017г. е 67.15 лв.

Относно иска по чл. 128, т.2 КТ.

Съгласно чл.128 от КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Това е основно задължение на работодателя като насрещна престация за предоставената му и използвана от него работна сила на работника/служителя. Задължението по чл.128 от КТ включва два основни елемента: -изплащане на трудовото възнаграждение за извършената работа, съгласно уговореното в колективния или индивидуалния трудов договор или със споразумение при учредяване на трудовото правоотношение; -дължимост на плащането на трудовото възнаграждение в „установените срокове”. Разпоредбата на чл.270 ал.2 от КТ предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго, за наличието на каквато договорка доказателства по настоящото дело не се събраха. Разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ постановява, че при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя ежемесечно се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата, установена за страната. По този начин, в тежест на ищеца е да установи, че през процесния период е изпълнявала задълженията си по трудовия договор с оглед преценката, че в правната сфера на работодателя са възникнали задължения да му заплати процесните трудови възнаграждения и то при настъпил правопораждащ факт съгласно договора. Съдът намира, че ищецът е провел пълно и главно доказване на релевантните за делото факти: възникване на трудово правоотношение, полагането на труд при ответното дружество, както и размерът на дължимото от работодателя основно трудово възнаграждение.

Видно от приетото заключение на ССЕ, само нетно трудовото възнаграждение за м. 08.2016г. в размер на 1 524.17 лв., не е изплатено на ищеца. За останалите месеци трудовото възнаграждение е изплатено. Ответника не представи доказателства доказващи заплащането на тази сума от 1 524.17 лв.

Ето защо, този иск следва да бъде отхвърлен за разликата над 1 524.17 лв., до претендирания размер от 4 921.60 лв. и за периода от 21.04.2016г. до 31.07.2016г. вкл., като неоснователен и недоказан.

Ответникът следва да заплати законната лихва върху сумата 1 524.17 лв. за периода от датата на депозирането на исковата молба – 23.01.2017г., до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД.

По иска за заплащане на сумата от 400.00 лв. – представляваща мораторна лихва върху трудови възнаграждения дължими за периода от 21.04.2016г. до 23.08.2016г., която мораторна лихва се претендира за периода от 01.05.2016г. до 22.01.2017г.

Тъй като се дължи само трудово възнаграждение за периода 01.08.2016г. – 23.08.2016г., в размер на 1 524.17 лв., то ответникът дължи мораторна лихва само върху тази сума и само за периода от 23.08.2016г. до 22.01.2017г. Изчислена със софтуер същата е в размер на 64.77 лв. Ето защо, за разликата до претендирания размер от 400.00 лв., както и за периода 01.05.2016г.- 22.08.2016г. иска следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

По иска с правно основание чл. 225 КТ за заплащане на сумата 21 563.01 лв. представляващи командировъчни – дневни пари.

В постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 314 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 638/2009 г., III г. о., ГК е посочено, че съдържанието на понятието „командировка” е : „изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя извън мястото на постоянната му работа и не на определеното му работно място”.

Видно от Трудов договор № 31/01.11.2015г. и № 57/20.04.2016г., е че мястото на работа ищеца е Република Германия, град Хановер. Ищецът твърди, че там е полагал труда си, поради което претендира дневни пари.

Както е посочено и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 142 от 6.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1324/2011 г., III г. о., ГК: „Процесуално задължение на ищеца е да докаже в процеса при условията на пълно и главно доказване своето фактическо твърдение, от което извежда претендираното право на обезщетение по чл. 215 КТ.“

Ищецът не ангажира доказателства за това че изпълнението на трудовите му задължения е било извън мястото на постоянната му работа и не на определеното му работно място - Република Германия, град Хановер.

Тъй като мястото на работата на ищеца в Република Германия, град Хановер, не е извън мястото на постоянната му работа посочено в трудовия договор, то иска за заплащане на командировъчни, се явява неоснователен и недоказан.

По иска за заплащане на сумата 2 694.77 лв. представляващи мораторна лихва върху командировъчните – дневни пари.

Тъй като иска за главницата за командировъчни – дневни пари е неоснователен и недоказан, то такъв се явява и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва.

Само за пълнота на изложението следва да се почертае, че вземането за обезщетение по чл. 215 КТ като безсрочно парично задължение, става изискуемо от деня на поканата. Така и Определение № 1436 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 781/2012 г., III г. о., ГК.

Липсват доказателства до подаването на настоящата искова молба – 23.01.2017г., ищецът да е канил ответника да му заплати обезщетение по чл. 215 КТ, поради което до тази дата ответника не е бил изпаднал в забава. Ето защо, иска и на това основание се явява неоснователен и недоказан.

Относно иска по чл. 224, ал.1 КТ.

Според чл.224 ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. В цитираната разпоредба е уредено субективно право на работника/служителя/ при прекратяване на правоотношението да получи съответното парично обезщетение при съществуващата хипотеза. В този смисъл отговорността на работодателя по чл.224 ал.1 от КТ е договорна, като при липсата на уредба в КТ се прилага общите правила на ЗЗД. Паричното вземането по чл.224 ал.1 КТ е изискуемо от деня, в който работник/служител е могъл да иска изпълнение. По делото е безспорно установено наличието на трудово правоотношение, обезщетението за използван платен годишен отпуск в размер на 13 дни за претендирания период, в нетен размер на 1 566.56 лв. Ответникът не представи доказателства, че е заплатил на ищеца тази сума.

Ето защо, този иск следва да бъде уважен за сумата от 1 566.56 лв., която следва да се присъди ведно със законна лихва считано от подаването на исковата молба – 23.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата.

Иска за разликата до претендирания размер от 1 651.60 лв. следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

По иска с правно, за заплащане на сумата от 100.00 лв. – представляваща мораторна лихва върху обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 23.08.2016г. до датата на завеждането на исковата молба пред съда - 23.01.2017г.

Отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ (обезщетение по раздел трети от КТ) е договорна. Тя се поражда в рамките на конкретно трудово правоотношение, при наличието на трудов договор, поради което обезщетението не може да се търси на основание непозволено увреждане, тъй като договорната отговорност изключва деликтната. Затова е неприложима разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, относно началният момент за присъждане на лихва.

Задължението за обезщетение е парично и поради договорния характер на отговорността на работодателя и липса на уредба в Кодекса на труда относно началната дата, от която се дължи лихва върху обезщетението се прилагат общите правилата на ЗЗДог. относно неизпълнение на задълженията. При безсрочните задължения длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Вземането за обезщетение, в случая по чл. 224, ал. 1 КТ, макар да става изискуемо от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед неговия характер - парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е нужна покана на кредитора. Когато липса покана, лихвата се дължи от деня, в който е предявен искът. В този смисъл Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по гр. д. № 3/95 г. на ОСГК на ВС.

Така и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 208 от 28.12. 2015 г. гр.д.№ 6566/2014 г. на ВКС, ІІІ, г.о., ГК, както и Определение № 901 от 10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г., III г. о., ГК.

Ищецът не представи доказателства за такава покана. Ето защо, искът за мораторна лихва от 100 лв. – представляваща мораторна лихва върху обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 23.08.2016г. до датата на завеждането на исковата молба пред съда - 23.01.2017г., на осн. чл. 84, ал.2 във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД, следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

По разноските.

С оглед изхода от спора, ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 151.07 лв. за разноски представляващи деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции, като за разликата до претендирания размер от 1 500 лв. искането за разноски следва да се отхвърли като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.

По държавните такси и разноски в полза на съда.

Ответникът следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на районен съд – Разград държавна такса в размер на 173.63 лв. върху уважения размер на исковете Ищецът следва да заплати и сумата от 390 лв. представляваща разноски за заплатено възнаграждение на вещото лица, на осн. чл. 78, ал.6 ГПК.

На осн. чл. 242, ал.1 ГПК, следва да се допусне предварително изпълнение относно трудовото възнаграждение и лихвата върху същото.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА "Сейесе Емундо" ЕООД, ЕИК 203362266, със седалище и адрес на управление гр. Разград 7200, ул. И. Вазов No 21, ет. 1, офис 7, представлявано от управителя му Р. Ч. ЗАПЛАТИ на М.М.С., ЕГН **********, с адрес ***:

- сумата от 1 524.17 лв. /хиляда петстотин двадесет и четири лева и седемнадесет стотинки/, представляваща нетно трудово възнаграждение по чл. 128, т.2 КТ, по Трудов Договор № 31/01.11.2015г. и Трудов договор № 57 от 20.04.2016г., за периода от 01.08.2016г. до 23.08.2016г., ведно със законната лихва считано от 23.01.2017 г. до окончателното й изплащане, като отхвърля иска за разликата до претендирания размер от 4 921.60 лв. и за периода от 21.04.2016г. до 31.07.2016г. вкл., като неоснователен и недоказан,

- сумата от 64.77 лв. /шестдесет и четири лева и седемдесет и седем стотинки, представляваща мораторна лихва върху главницата от 1 524.17 лв. за трудово възнаграждение по чл. 128, т.2 КТ, по Трудов Договор № 31/01.11.2015г. и Трудов договор № 57 от 20.04.2016г., за периода от 01.08.2016г. до 23.08.2016г., която лихва е дължима за периода от 23.08.2016 г. до 22.01.2017 г., на осн. чл. 84, ал.1 във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД, като отхвърля иска за разликата до претендирания размер от 400.00 лв., както и за периода 01.05.2016г. - 22.08.2016г., като неоснователен и недоказан,

- сумата от 1 566.56 лв. /хиляда петстотин шестдесет и шест лева и петдесет и шест стотинки/ – представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2016г. от 13 дни, ведно със законната лихва считано от предявяването на иска – 23.01.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 224, ал.1 КТ, във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД, като отхвърля иска за разликата до размера от 1 651.60 лв. като неоснователен и недоказан,

- сумата от 151.07 лв. /сто петдесет и един лева и седем стотинки/ - представляващи деловодни разноски съразмерно с уважената част от исковите претенции, като отхвърля искането за присъждане на разноски до предявения размер от 1 500 лв., като неоснователно и недоказано.

На осн. чл. 242, ал.1 ГПК, ПОСТАНОВЯВА предварително изпълнение на решението в частта за присъдено трудово възнаграждение и лихва върху трудовото възнаграждение.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и недоказани, предявените искове от М.М.С., ЕГН **********, с адрес *** против "Сейесе Емундо" ЕООД, ЕИК 203362266, със седалище и адрес на управление гр. Разград 7200, ул. И. Вазов No 21, ет. 1, офис 7, представлявано от управителя му Р. Ч., за заплащане на:

ОСЪЖДА "Сейесе Емундо" ЕООД, ЕИК 203362266, със седалище и адрес на управление гр. Разград 7200, ул. И. Вазов No 21, ет. 1, офис 7, представлявано от управителя му Р. Ч. ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Разград сумите:

- 173.63 лв. /сто седемдесет и три лева и шестдесет и три стотинки/ - представляваща дължима държавна такса върху уважения размер на предявените искове на осн. чл. 78, ал.6 ГПК,

- 390.00 лв. /триста и деветдесет лева/ - представляваща възнаграждение на вещото лице, на осн. чл. 78, ал.6 ГПК.

Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Разградски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Решението в частта, с което се допуска предварително изпълнение има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд- Разград в едноседмичен срок от съобщаването му.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: