Р Е Ш Е Н И Е

№428, 10.12.2018г., гр.Разград

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД състав

На шестнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година

В публично съдебно заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТАЛИНА ДОЧЕВА

Секретар Сребрена Русева

като разгледа докладваното от съдията

гр.дело № 1251 по описа за 2018г. на РРС

Предявени са обективно съединени искове по чл.422 във вр. с чл.415 във вр. с чл.124 ГПК.

Депозирана е искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД, с която молят съда да приеме за установено по отношение на отв. Г.Ц.Г., че дължи на ищеца сумата от 532.96лв- главница, сумата 36.47лв-договорна лихва от 10.01.17г. до 27.06.17г., сумата 214.12лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 18лв. разходи и такси по извънсъдебно събиране на задължението;лихва за забава върху непогасената главница в размерна 40.01лв. за периода 11.01.17г.-21.02.18г., ведно със законната лихва върху главницата, както и разноските по заповедното производство. Претендира и разноските в съдебното производство. Ищецът е депозирал заявление по чл.410 ГПК. Образувано е ч.гр.д.№2439/18г. на РРС. Издадена е заповед за изпълнение №951/07.03.18г. На основание чл.415 ал.1 т.2 ГПК съдът е дал указания на заявителя в месечен срок да предяви иска си.

Ищецът твърди, че ответникът е сключил договор за паричен заем № 2713200/27.12.2016г. с Изи Асет Мениджмънт АД за сумата от 750лв., като преди това му е бил предоставен Стандартен европейски формуляр, посочващ договорните клаузи. Уговорен е годишен фиксиран лихвен процент-35%, ГПР-41.68%, като общата дължима стойност от ответника е 822.51лв. Сумата следва да бъде заплатена на 13вноски, пратени за 26 седмици, т.е. уговорената вноска е двуседмична. В договора са посочени падежите, като първият е на 10.01.17г., а последният е на 26.06.17г. С този заем е рефинансиран заем по договор № 2641906 в размер на 463.03лв. В чл.4 от договора страните са уговорили предоставянето на обезпечение по договора:двама поръчители или банкова гаранция, като при неизпълнение на задължението в тридневен срок ответникът дължи неустойка в размер на 339.04лв., която се плаща разсрочено, със всяка погасителна вноска, като към вноската се добавя сумата от 26.08лв.

Ищецът твърди наличието на Рамков договор с Изи Асет Мениджмънт АД за прехвърляне на парични задължения от 30.01.17г. и Приложение №1/01.01.18г., по силата на който на ищеца е цедирано процесното вземане. Ищецът представя уведомление за извършена цесия, за което няма доказателства да е връчено. По договора ответникът и извършил плащания общо в размер на 405лв. Начислено му е договорна лихва за забава за периода 10.01.17г.-27.06.17г. в размер на 36.47лв., обезщетение за забава за периода 11.01.18г.-21.02.18г. в размер на 40.01лв. и неустойка от 214.12лв. Съгласно Тарифа на цедента,при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, се начисляват разходи за събиране по 9лв. на всеки 30дни, но не повече от 45лв. Таксата на ответника е 18лв.

Ищецът представя договор за паричен заем, тарифа, рамков договор за цесия и приложение към него, уведомление за цесията, пълномощни. Има искане за прилагане на заповедното производство.

Ответникът Г.Ц.Г. редовно призован, не е отговорил и не се явява в с.з.

Съдът, след като взе предвид становищата на двете страни и събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна, следното:

Ответникът е сключил договор за паричен заем № 2713200/27.12.2016г. с Изи Асет Мениджмънт АД за сумата от 750лв., като преди това му е бил предоставен Стандартен европейски формуляр, посочващ договорните клаузи. Уговорен е годишен фиксиран лихвен процент-35%, ГПР-41.68%, като общата дължима стойност от ответника е 822.51лв. Сумата е следвало да бъде върната на 13 двуседмични вноски. В договора са посочени падежите, като първият е на 10.01.17г., а последният е на 26.06.17г. С този заем е рефинансиран заем по договор № 2641906 в размер на 463.03лв. В договора /чл.4/ е предвидено предоставяне на обезпечение от страна на длъжника, а именно предоставяне на двама поръчители или банкова гаранция, като при неизпълнение на задължението в тридневен срок ответникът дължи неустойка в размер на 339.04лв., която се плаща разсрочено, със всяка погасителна вноска, като към вноската се добавя сумата от 26.08лв.

Ищецът е сключил Рамков договор с Изи Асет Мениджмънт АД за прехвърляне на парични задължения от 30.01.17г. и Приложение №1/01.01.18г., по силата на който на ищеца е цедирано процесното вземане, което не е връчено. По договора ответникът и извършил плащания общо в размер на 405лв. Начислено му е договорна лихва за забава за периода 10.01.17г.-27.06.17г. в размер на 36.47лв., обезщетение за забава за периода 11.01.18г.-21.02.18г. в размер на 40.01лв. и неустойка от 214.12лв. Съгласно Тарифа на цедента, при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, се начисляват разходи за събиране по 9лв. на всеки 30дни, но не повече от 45лв. Таксата на ответника е 18лв.

По делото е назначена ССЕ според заключението на която ответникът е погасил четири пълни двуседмични вноски, последната от които е с падеж 21.02.17г., като е останал внесен остатък в повече от 45лв., която е послужила за частично погасяване на вноската с падеж 07.03.2017г. Ответникът остава да дължи главница от 532.96лв., договорна лихва в размер на 36.47лв., мораторна лихва 40.01, неустойка от 214.12лв. и разходи по извънсъдебно събиране в размер на 18лв. или общо 841.56лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна и изявленията на страните, съдът намира исковете за претендираната неустойка, разходи, лихви-договорна и мораторна и част от главницата за неоснователни.

Налице са договор за кредит, в който има неравноправна клауза, която не се отразява върху неговата действителност и валиден договор за цесия, за който ответникът е бил уведомен с исковата молба.

Въпреки пасивността на ответника, съдът е длъжен да следи за наличието на неравноправни клаузи, които като такива по закон се явяват нищожни. Уговорените годишен фиксиран лихвен процент от 35% и ГПР-41.68%, са в рамките предвидени от ЗПК. Общата дължима стойност от ответника е 822.51лв., платима на 13 равни двуседмични вноски. Към момента на сключване на процесния договор– 27.12.2016г., е била приета разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК (в сила от 23.07.2014г.), съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– чл.19 ал.1 ЗПК. С приемането на посочените разпоредби се постави „рамка” по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите. При нарушение на законовата разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компенентите на ГПР са нищожни. Преди приемане на посочената норма, като критерий за действителност на уговорките за възнаградителна лихва са служели общо установените нравствено-етични правила на морала, или добрите нрави. Именно принципът за еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е залегнал при приемането на посочените разпоредби, като свободата на договаряне при договорите за потребителски кредит е ограничена с оглед обстоятелството, че едната страна по договора– потребителя кредитополучател, е по-слабата икономически страна в правоотношението. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Затова, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за възнаградителна лихва, съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК с регламентираните в нея „рамки”. Затова и уговорена възнаградителна лихва в размер на 35% и ГПР – 41.68%, не противоречи на добрите нрави с оглед изложените по-горе съображения. Напротив, тя е съобразена със законовите изисквания на чл.19 ал.4 ЗПК, с установените нравствено-етични правила на морала, като ограничаващи договорната свобода. Затова и възражението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, е неоснователно.

Не така стои въпросът досежно уговорената в процесния договор неустойка при липса на предоставено обезпечение. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно,че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.  В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители, което задължение става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.  Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson). На следващо място следва да се посочи, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,  което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване.  На последно място, по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение– недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. На практика така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. При това още веднъж следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е  нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира  описаната неустойка. Друга разновидност на тази клауза е, че в тридневен срок от получаване на заема длъжникът е длъжен да осигури поръчители, като са предвидени изисквания към тях. Тоест първо се отпуска кредит, а в последствие се иска обезпечение, което също е в директно противоречие с целта на директивата да се предотврати безотговорното кредитиране. Тази неустойка също е нищожна по изложените по-горе съображения.

Претенцията на ищеца за разходи по извънсъдебно събиране на вземането е недоказана. По делото липсват каквито и да е доказателства, че кредиторът е сторил посочените разноски. Същите подлежат на доказване, тъй като не се следват автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава.

Видно от заключението по ССЕ ответникът е платил по кредита 405лв., от които е покрил главница-217.04лв., договорна лихва-36.04лв., неустойка-124.92лв. и разходи за събиране 27лв. и дължи главница 532.96лв., договорна лихва-36.47лв., мораторна лихва 40.01лв. Удържаната сумата за неустойката в размер на 124.92лв. е недължима, като уговорена неравноправна клауза и следва да бъде приспадната от дължимите от ответника претендирани суми. С нея се погасяват дължимите и претендирани лихви /договорна от 36.47лв. и мораторна от 40.01лв./, и част от главница от 48.44лв., като ответникът остава да дължи единствено главница от 484.52лв., ведно със законната лихва считано от 01.03.2018г. до окончателното й изплащане.

Исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски както в исковото, така и в заповедното производства. Присъдените разноски по заповедното производство са 75лв./д.т. и юк.възнаграждение/. Те са в минимален размер и се дължат изцяло.

Претендираните съдебни разноски по списък са 725лв./75лв. д.т., 350лв. за процесуално представителство и 300лв. за вещо лице/. Така претендираното юк.възнаграждение съдът намира за прекомерно, предвид липсата на активно участие в процеса от страна на ищеца и неявяването му в с.з. Ето защо следва да бъде определено юк.възнаграждение в размер на 150лв. По този начин съдебните разноски на ищеца са в размер на 525лв. От тях следва да се присъдят разноски в размер на 302.26лв. с оглед уважената част от общата претенция.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение Г.Ц.Г., ЕГН ********** ***, че дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД, ЕИК 202527341, гр.София сумата от 484.52лв. /четиристотин осемдесет и четири лева и петдесет и две стотинки/ дължима по договор за паричен заем №2713200/27.12.16г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 01.03.18г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение № 951/07.03.18г. по гр.д.№439/18г. на РРС.

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД против Г.Ц.Г. установителни искове по чл.422 ГПК за остатъка от 357.04лв., включващи договорна лихва, мораторна лихва, неустойка, разходи и главница в размер на 48.44лв. КАТО НЕОСНОВЕТЕЛНИ.

ОСЪЖДА Г.Ц.Г. ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД сумата от 75лв./седемдесет и пет лева/ разноски по гр.д.№439/18г. на РРС и сумата от 302.26лв./триста и два лева и двадесет и шест стотинки/ съдебни разноски.

Решението подлежи на обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: